Милка Марковска
 
След смъртта на Гоце Делчев и погрома на удавеното в кръв Илинденско-Преображенско въстание Яворов изживява дълбока криза. Потресен от “страшната македонска действителност”, от преживените ужаси, от загубата на другари, от “крушението” на патриотичните си мечти.

Изход от тежкото душевно състояние намира в творчестовото. Преминал от революционни дела към поетически съзерцания, той създава своите “Хайдушки песни”, книгата си “Гоце Делчев” и стихосбирката “Безсъници”.

През 1908 г. Яворов отново се включва в борбата за свободата на поробена Македония. На Кюстендилския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация той е избран заедно с д-р Татарчев и Христо Силянов за съветник на задграничното представителство в София. Между участвуващите в конгреса видни революционни дейци е и Тодор Александров като делегат на Скопския революционен окръг.

На Яворов, изявил се като публицист с издаването на революционния лист  “Свобода или смърт” и участието във в. “Дело” и в . “Автономия”, е възложено редактирането на в. “Илинден”. Неговата задача е бързо и точно да отразява политическите събития в България, за да могат дейците от вътрешността на Македония да съобразяват тактиката си в зависимост от конюктурата и да използуват “сгодните моменти”.

Функциите на Яворов като задграничен превдставител в София го поставят в непрекъсната връзка с Тодор Александров, който се старае да осъществи на дело това, което се прокламира от страниците на вестника. А общите цели, които преследват, са да се заздрави организацията. Да се укрепи вярата на населението в нея. Да се разбере, че в борбата за автономия Македония трябва да разчита на собствените си сили. Да се извлече максимална полза от противоречията на  Великите сили. Вниманието да е насочено и към вътрешното положение в Турция, и към агресивните намерения на шовинистична Сърбия и бълнуващата за Византийска империя Гърция.

В Яворовия фонд, съхраняван в Централния държавен архив, има запазени над 40 писма, картички и телеграми от Тодор Александров до Яворов, с кото му възлага задачи, които той в качеството си на задграничен представител трябва да изпълни. От него се иска да набавя оръжие, динамит, бомби, взривни материали, сухи елементи, фитилни запалки и да ги препраща във вътрешността, където да бъдат използувани за саботажни акции. Да набира четници и да ги оборудва. Да отпуска парични помощи на македонски дейци, дошли в София. Да издава удостоверения. Да се грижи за лечението на заболелите четници. Да облекчава тежкото положение на непрекъснато прииждащите от Македония и Одринско бежанци. За безграничното доверие на ВМОРО и Тодор Александров към поета е показателен фактът, че на него са поверени касата, целият архив на организацията и печатите на Централния комитет и на Скопския революционен окръг. Възложено му е да осигурява и абонаментите за вестниците “Мир”, “Вечерна поща” и “Дневник”.

Продължителната съвместна дейност, еднаквите идейни позиции, общите културни интереси сближават двата предани дейци на македонското революционно движение и между тях се създава трайна дружба.

Идва фаталната нощ на 30 ноември 1913 г. По време на своето нечовешко страдание полуслепият автор на “Хайдушки копнения” среща истински съчувствие в лицето на македонските дейци.  В момент, когато цялото общество се е отвърнало от него и са му останали малцина верни приятели, те непрекъснато се стараят да облекчат болката му и го подпомагат материално.

Най-голяма утеха и морална подкрепа обаче Яворов намира в лицето на своя легендарен другар Тодор Александров, който със своята деликатност, литературен усет и висока култура се старае да ободри поета, да го насърчи към творчество и да му вдъхне сила за живот.

И все пак фаталната развръзка настъпва. На 16 октомври 1914 Яворов приключва и последния акт от своята лична трагедия. Този път куршумът е свършил безупречно точно своята работа. Предварително изпитата отрова е била напълно излишна.

През най-тежките дни на слепия Яворов
до него беше Тодор Александров

Но кой все пак дава смъртоносното оръжие на Яворов? Отговорът е забулен в тайна. Правят се различни догадки и всеки по своему се старае да достигне до истината. Данаил Крапчев, един от доверените приятели на поета, бележи в спомените си: “Кой му даде револвер - не знам. Може би Тодор Александров.” Съмнението на Крапчев някои съвременници го предават вече като негова твърда убеденост, чр Тодор Александров е набавил оръжието на Яворов. Тези преположения залягат дълбоко в съзнанието на хората, с течение на времето добиват категоричност и започват да се смятат за неопровержима истина.

Край на легендата, че Тодор Александров е дал револвера на Яворов, поставят публикуваните преди няколко години спомени на Милан Матов. В тях се казва, че това в сторил четникът Никола Гулев, син на известния македонски революционер Питу Гулев. Със своята искреност изповедта на Матов трогва и убеждава. Той пише: “Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години... Истината - кой даде на Яворов револвера, е следната:

При една среща, след Пейовото самоубийство, четникът, охрана на Тодор Александров - Никола Гулев... ми довери:

- Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тази грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне. Една надвечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер, да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той се много зарадва и ми благодари. Доволен бях и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодор. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме изруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога. Разбрах, грешката ми е голяма.

- Какво си правил бе, Кольо? Знаеш ли защо Пейо ти е взел пистолета? Той отдавна моли този или онзи другар да му услужи, защото се страхувал не знам от кого си. А всъщност той търси оръжие за самоубийство... Как се не сети, бе, Кольо?

Не дочаках бай Тодор да ми говори повече. Изтичах към дома на Яворов да си искам обратно пистолета, но хазайката му ми каза, че излязъл с брата си. Върнах се при бай Тодор и така се чувствувах виновен, че просто не можех да си намеря място. Той разбра колко голяма е мъката ми и обеща на сутринта да отиде при Яворов и да се опита да вземе пистолета. На другия ден, към 10 часа сутринта, отиде. Върна се на обяд много замислен и угрижен. Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно, не беше успял да го вземе. Вечерта Яворов се самоуби.” (“Спомени за П.К. Яворов”. Съставител Милка Марковска. С., 1989, с.125-126.)

Самопризнанията на Никола Гулев са категорично и неопровержимо доказателство срещу версията, че Тодор Александров е дал смъртоносното оръжие. Но даже те и да не съществуваха, извън всякаква логика е, че най-добрият приятел на Яворов би го улеснил в смъртта му, като знае, че той с големия си авторитет в страната и чужбина, даже и сляп, ще бъде полезен за революционното дело, числейки се в редовете на организацията.

Доказателство, че Тодор Александров се е борил за живота и осигуряване на възможността на Яворов да твори, е писмото му до прокурора в Софийския апелативен съд Александър Станишев от септември 1914 г., един месец преди края на поета, в което го обвинява, че не е сторил необходимото делото на Яворов да се разгледа бързо и безпристрастно, за да може да му бъде отпусната пенсия.

Тодор Александров е един от петимата, които подписват статията “Истината за Яворов”, написана от Владимир Василев, за да се изпълни искането на Яворов в завещанието му - “ако има пет души, за които истината да значи нещо, да изяснят случая пред обществото”. Останалите четирима, кото слагат подписите си, са д-р Кръстев, Боян Пенев, Александър Балабанов и Владимир Василев. Обичта и признателността си към Тодор Александров Яворов изразява в прощалното си писмо до него. Наричайки го “Брате Тодоре”, той му оставя и последния си завет: “Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!”
 

Яворовото стихотворение “Заточеници”

Елена Фиданова

“Заточеници” е писано в края на 1901 г., когато аз - а-ха! - само търсех случай да цамбурна в македонската революция - споделя Яворов пред Михаил Арнаудов. - Значи, аз можах да поетизирам за Македония още не отдал се на нея...”

Първата публикация на стихотворението излиза в януарската първа книжка на “Мисъл” от 1902 г. под заглавие “Към Подрумкале”.

Владимир Василев разкрива повода за създаване на “Заточеници”: “Писано по повод заточаването в Подрумкале (Мала Азия) на 6.VII.1901 на 40 македонски българи след Солунската афера. Когато, навързани, отивали към кея, подели “Жив е той”, а Христо Матов извикал: “Vive la revolution”. Французинът Pierre d’Despagnat, видял покъртителната раздяла с родината им, написал роман “Avant le massacre” (“Преди клането”) с главен герой Матов.”

Посвещението “Т. Александрову” Яворов поставя през 1914 г., когато подготвя стихосбирката си “Подир сенките на облаците” за евентуално ново издание след смъртта му.

[Previous] [Next]

[Back to Todor Aleksandrov Page]

This page hosted by Get your own Free Home Page