Присъствието на американските мисионери през този период на формиране на българската нация и прякото им участие в българския религиозен и политически живот е неделима част от българската история, както и част от историята на американско-българските отношения. Кореспонденцията и докладите на мисионерите, публикувани в месечното издание на Американския съвет Missionary Herald, представляват важен летопис на тази история. Същевременно Missionary Herald е и един от главните източници на информация за България на американската публика през втората половина на ХІХ в. В публикуваните си писма и доклади мисионерите изграждат подробна картина на протестантската мисия в българските земи. Кореспонденцията включва и описания на борбите на българите за религиозна и политическа свобода и разбирането на мисионерите за собствената им специфична роля в тази борба и в изграждането на новата нация. Посланията са осеяни с проникновени скици и впечатления за характера, традициите и историята на българите. Забележителната особеност, която се откроява в публикуваната литература, е общността на целите и споделените ценности между американските мисионери и българския народ.

В тази статия наблюденията и възгледите на американските мисионери, публикувани в Missionary Herald от 1857 до 1888 г., са представени, доколкото е възможно, с техните собствени думи, за да можем да предадем жизнеността на религиозните убеждения на мисионерите, духа на епохата, а често пъти и емоционалния ангажимент към българската нация. Материалите на американските мисионери са организирани и изследвани в 4 категории, подредени хронологично:

І. Значението на България като поле за мисионерска дейност и общи впечатления от българите;

Установяването на Българската мисия през 1858 г. е последица от Близкоизточната мисия на Американския съвет, учредена през 1819 г., и по-конкретно от откритата в Константинопол през 1831 г. протестантска мисия. Американските мисионери за първи път се докосват до българите чрез Бенджамин Баркър, представител на Британското задгранично библейско общество, което урежда финансирането на превода на Новия завет от Неофит Рилски на говорим български език и публикуването му през 1840 г. Продажбата на повече от 2000 екземпляра от преведения от Неофит Нов завет на панаир в Смирна събужда интереса на американските мисионери и поражда първите предложения за установяване на Българска мисия. Турската мисия на Съвета обаче е заета с Арменската мисия и е преживяла разочарование с Гръцката мисия. Предложенията за Българска мисия съответно са отложени.

Хамлин пръв забелязва, че църковната борба на българите се изразява най-видимо в острата жажда за книги, Библия и литургия на български език и за българските училища. В Адрианопол, където “[б]ългарите… са повече елинизирани, отколкото на всяко друго място на запад или север… [г]ръцката политика на заместване на българския език с гръцки е дала безспорни резултати… Голямото национално движение на българите за освобождаване от гръцкия деспотизъм печели почва… Славянски църкви и училища са плодовете на това движение.” Във Филипополис, от друга страна, “българите… не са елинизирани като тези в Адрианопол… Те имат две големи славянски училища и една църква, в която се служи славянска литургия. Духовното просвещение сред тях е крайно неукрепнало, но те биха приели с радост нашата помощ при откриването на училища и подготвянето на учебници. И тук, както и навсякъде другаде, съществува огромен интерес към превода на цялата Библия на модерен език.” Подчертавайки съвпадането на мисионерските цели с българската църковна борба, Хамлин заключава: “Българското население толкова силно иска училища, насърчаване на своя език и свобода от гръцкия деспотизъм, че ще е склонно да приеме съдействие, което в други условия навярно би отказало.”

Изброените от Хамлин фактори са преповторени в статия от Х. Дуайт от Константинопол, озаглавена “Европейска Турция като поле за християнски мисии”, и в първия доклад на Робърт Морз от Адрианополската мисия. И двата материала са публикувани през 1858 г. С оглед на разширяването на мисионерската работа към други славянски земи, Морз набляга на благоприятните аспекти на българския език: “Техният [на българите] език е диалект на древния славянски, а азбуката, която все още използват, е създадената от мисионера Кирил през Х век… Целта на мисионерската работа сред българите ще бъде частична подготовка за едни по-разгърнати усилия сред други народи, които говорят диалекти на същия праезик… И когато отчетем, че според изчислението на д-р Хамлин има осем милиона славяни в Източна Европа, това изпълва мисионерските действия сред тях с невъобразимо величие.” В статията на Дуайт, българите са “първи по важност” в Европейска Турция, защото “се предполага, че наброяват поне четири милиона” и “обитават не само онова, което обикновено се нарича същинска България, простираща се от Дунав до Балканските планини, но също и обширен регион на юг от тези планини, достигащ до Босфора, Мраморно и Егейско море, регион, обхващащ голяма част от древна Тракия, Албания и Македония”. Морз също забелязва, че за българите “[н]авсякъде… се говори като отличаващи се с честността си и очевидно те съчетават всички елементи на извисения интелектуален и религиозен характер”. Дуайт смята, че “най-интересната черта на характера на българите… [е тяхното] изключително желание да имат словото Божие на свой собствен говорим език”.

Значението на България за разширяването на мисионерската дейност към “славянските народи” се повдига още веднъж от мисионерите при издаването на султанския ферман от 1870 г. След руско-турската война от 1877–1878 г. доклад на Комитета за Мисията в Европейска Турция от 1881 г. разглежда българските земи като средство да се достигнат и руснаците и да се направи връзката между геополитическото значение на България и евангелизацията: “От особен интерес е това, че заедно със своята сестринска мисия от другата страна на Босфора, тази [българската] заема местоположението с навярно най-голяма важност в света. Този регион днес е фокусът, около който се концентрират амбициите на големите европейски империи, всяка от тях съревноваваща се с другите за притежанието на онова, което всички еднакво смятат за ключ към световната власт и богатство. За нас представлява дълбок интерес, че местоположението, което другите се мъчат да получат с оръжие, този Американски съвет овладява тихо, но и много успешно, в името на Княза на Мира…”

Във възванията си към Американския съвет мисионерите завършват призива си за Българска мисия със своите впечатления от обичаите, външността и занятията на българите. Хамлин пише: “[Б]ългарите са най-чистите хора на света. С изключение на производителите на ориз, които се обличат специално за работа в кал, ние не видяхме дрипав българин между Адрианопол и Филипополис. Дрехите им са домашно шити, груби, здрави и чисти.” Подобно на него, Дуайт забелязва: “Колкото и грубо да е облеклото на тези хора, то е спретнато и в добро състояние. Колкото и скромни да са жилищата им, те са поддържани чисти и в пълен ред с неуморните усилия на примерната съпруга.” Дуайт споменава и че “гостоприемството е една от основните им добродетели и поведението на жените в къщата към непознатия се отличава с цялото доверие на невинността”. Морз забелязва, че външността на българите “е повече европейска, отколкото азиатска; ръстът им обикновено е над средния; бузите – румени; косата – обичайно светла, но понякога тъмна”. В Банско, в частност, “хората са едри и яки. И мъжете, и жените имат здрав, енергичен вид и бодро, независимо изражение, крайно различно от бледия, преуморен, угоднически вид на селяните в равнините.”

Главното занятие на българите са овцевъдството и земеделието. Хамлин пише: “Между Родосто и Адрианопол… българските села са малко; но където имаше стада, виждахме български овчари и където имаше обработена земя, виждахме български фермери. Те наистина са се разпръснали из цяла Румелия и продукцията на държавата е в техните ръце.” Дуайт се съгласява, като споменава и миграционните практики на българите: “Хиляди напускат домовете си всяка пролет и мигрират до бреговете на Босфора и Мраморно море и дори отвъд тях, където биват наемани да работят в градини и чифлици през лятото; а през есента се завръщат да прекарат зимата в собствената си страна и в собствените си домове.” Дуайт добавя, че макар “българите винаги да са проявявали голяма склонност да мигрират… в същото време са показвали и голяма неохота да се смесват с някой друг народ”.

През 60-те години на ХІХ в. религиозният и политическият живот в България е доминиран от бурната национална борба за възстановяване на независима българска църква и за литургия на славянски език. За американските мисионери 60-те години са период, посветен на разширяване на евангелската дейност в съответните им мисии. Ясно съзнавайки, че живеят и са активни участници в решителен период от историята на България и на Османската империя, писмата и докладите на мисионерите осигуряват редовни известия за политическите и религиозните събития около българската църковна борба. Кореспонденцията покрива и литературните и образователни дейности на мисионерите, които, макар и неделима част от протестантската мисия, също така съвпадат със и допринасят за реализацията на целите, вплетени в българската църковна борба.

Последвалото въздействие върху българите се изразява с “потисничество”, “подчинение” и “духовен мрак”. Морз твърди: “Оттогава започнало най-жестоко потисничество. Българските книги, литература, училища и език в църквите им са отстранени и заменени с гръцки език и учители… Висшето духовенство е било заместено с алчни гърци, които разглеждали България като златна мина, откъдето биха могли да добиват съкровищата, нужни за интригите им в турския двор.” След като описва красотата и плодородието на земята между Адрианопол и Филипополис, Хамлин коментира: “Ала сред това плодородие бе достатъчно само да хвърлим един поглед върху някой от селяните, за да почувстваме, че жестоко потисничество и духовен мрак тежат на народа.” През 1870 г. “Мисията в Европейска Турция” отсъжда: “[П]очти век една благородна нация, днес изчислявана между пет и седем милиона, заемаща една от най-важните части от Европейска Турция (България, Румелия и Македония), е била държана в подчинение и невежество поради амбициите на народ, навярно осем пъти по-малък на брой, който се е опитал да изхвърли българския език от училищата и църквите.”

В апогея на униатското движение под водачеството на Драган Цанков американските мисионери не се задоволяват с изрази на съчувствие и предприемат преки дипломатически инициативи от името на българите, обърнали се към мисионерите за съвети. В Константинопол д-р Елайъс Ригс поддържа редовни контакти с представители на българския елит и предава исканията им за независима църква на американския проповедник Джеймс Уилям, а после на сър Хенри Булуър, който отговаря, че вече е осведомил Портата, че е желателно да се признае Българската църква. Това е последвано от учредяването на специален комитет на Константинополския клон на Евангелическия съюз, състоящ се от д-р Джулиъс Милингън, д-р Ригс и Х.Д.Сахагян, арменски пастор. На 5 февруари 1861 г. Евангелическият съюз изпраща резюме на петиция, представена от българско пратеничество и подписана от 33-ма изтъкнати българи, до посланиците на Великобритания, Съединените щати, Прусия, Дания, Холандия, Швеция и Норвегия. През 1861 г. Евангелическият съюз отново се намесва от името на епископите Иларион и Авксентий, отлъчени от Константинополската патриаршия поради отказа им да се явят на църковния събор на 8 март 1861 г. Епископ Иларион информира д-р Милингън и д-р Ригс за заточението. Д-р Милингън препредава развитието на събитията на британския, холандския и пруския посланици. В писмо от Константинопол от 19 март 1861 г. Блис посочва, че “когато новината за това стига до протестантските посланици, пред Портата са направени такива постъпки, че да се изтръгне обещанието епископите да не бъдат заточени; макар да се говори, че уверения в противното преди това са били дадени на гръцкия патриарх”.

Преобладаващите симпатии на американските мисионери към българската кауза са ясно изразени с думи и дела. Въпреки цялостния неуспех на предприетите между 1860 и 1861 г. дипломатически усилия, в писмо от 17 октомври 1861 г. Морз отбелязва, че “самият Цанков видимо приписва поражението си на влиянието на американските мисионери”. Редакционна бележка на Американския съвет през 1861 г. коментира: “[Г]ърците… стават все по-дистанцирани към мисионерите поради съчувствието на последните към българите и тяхната борба за църковна независимост.” Няма обаче пълно единодушие в мненията. От Ески Загра Бийнгтън пише през 1861 г., че настоящата ситуация в България не може да се разглежда като “нещо повече от благоприятна възможност за представяне на истината”.

Мисионерите добросъвестно разграничават своята евангелическа мисия и политиката на Американския съвет от участието си в политически дела. През 1860 г. Уилям Мериам пише от мисията във Филипополис: “Ние смятаме за свой дълг да не им проповядваме нито политика, нито протестантство, а Христа и Неговото разпване.” Проявите на съчувствие и дипломатическите усилия обаче се съвместяват с мисионерските евангелически цели. В свое писмо, датирано от 3 декември 1860 г., Морз отбелязва, коментирайки отговора на сър Булуър на молбата на д-р Ригс за дипломатическа намеса: “Това разделение трябва да се състои заради политическите интереси на Портата и Англия и ние уверено очакваме резултатът да бъде такъв… Ако българите станат католици, то каузата на истината явно ще бъде силно възпрепятствана; а тя би получила силно поощрение, ако те постигнат правата си чрез влиянието на протестантска Англия.”

говорим език и да се предаде това богатство на образован местен клир”.

През 1859 г. Елайъс Ригс от мисията в Константинопол, свързан с Мисията за Европейска Турция по силата на преводаческата си работа, поема задачата да координира преработката и превода на Библията на български. Ригс е изтъкнат лингвист, познаващ около 20 езика, и е ръководил превода на арменската Библия. Той преглежда превода на Неофит Рилски на Новия завет и го намира за изключително качествен. Ригс обаче прави обиколка на България и Македония заедно с Бийнгтън и заключава, че съществуващите преводи, направени на западнобългарски диалект, се нуждаят от преработване. След консултиране с образовани българи, Ригс решава, че източнобългарският диалект – търновският– трябва да се превърне в литературен стандарт. Ригс събира д-р Албърт Лонг от Методистката мисия, Петко Славейков, работещ над вече направения от Неофит Рилски превод на Новия завет, и Христодул Костович. Славейков завършва превода на Новия завет, докато Ригс заедно с Костович преработва Стария завет, преведен по-рано от Константин Фотинов. Комитетът, съставен от двама американци и двама българи, се заема после с окончателните поправки на Стария и Новия завет. Съвместният им труд води до публикуването на компактно издание на Библията през 1871 г. Годишният отчет Американския съвет за 1871 г. отбелязва, че на първата годишна сбирка на новата мисия за Европейска Турция “д-р Ригс донесе със себе си… първия подвързан том на Писанието, издаден от печатницата на мисията на български език”.

Освен Библията, американските мисионери се заемат и с публикуването на религиозна литература и светски и религиозни учебници за училищата, използвайки печатницата в Константинопол. Мисионерите основават и мъжко училище във Филипополис (1860 г.) и девическо училище в Ески Загра (1863 г.), които се преместват в Самоков съответно през 1870 и 1871 г. През 1864 г. д-р Албърт Лонг започва да издава Зорница – един от първите български вестници. Високият литературен стандарт на вестника е признат от всички и той се радва на широко разпространение в българските земи. Между последващите му редактори са Елайъс Ригс, Тиъдър Бийнгтън и А. Цанов. Макар и преди всичко религиозен вестник, Зорница съдържа и много информация от политически, социален и културен характер.

Литературната дейност на мисионерите среща нарастващото търсене на книжнина във време, когато непосилните цени ограничават издателските възможности на българите. Мисионерската дейност се надгражда и към дейността на Българската църква, която не е в достатъчно добро финансово състояние, за да задоволи търсенето на религиозна литература. Молбата на Бийнгтън за увеличаване на подкрепата за издателския отдел на мисията през 1876 г. откроява факта, че “много малко е сторено било от тяхната собствена Църква, било от някой друг, за да им осигури [на българите] религиозна литература”. Разпространението на религиозна литература и на образователни институции се разглежда от мисионерите и като средство за противодействие на опасността от “безбожнически” идеи, проникващи чрез западноевропейското и руското влияние. В писмо от 28 септември 1867 г. Кларк пише: “Българите… настойчиво се стремят към по-нататъшното развитие на своя народ. Техните младежи попиват духа на свобода от растящите си контакти с европейските народи и особено от разширените си знания за Америка след революцията… Атеистична Франция има тук много свои представители, чието влияние се допълва от свободомислещи млади българи, образовани там, и най-вече от голям брой учители, които наистина са загубили вярата си и употребяват влиянието си, за да подкопават силата на Библията. Важно е християните, които желаят спасението на този народ, да се заловят сериозно за работа.” Докладът “Мисията в Европейска Турция” през 1870 г. отбелязва по подобен начин: “Народът настойчиво иска образование и младите хора са го търсили в Русия, Франция и други части на Европа, където не са почувствали въздействието на истинското християнство.”

През 1872 г. Кларк е в състояние да обобщи мисионерската дейност: “…[Б]ългарският език се използва в почти всички техни църкви и училища и те разполагат с печатни учебници – някои от тях работа на мисионерите – по почти всички предмети от долните и горните класове, преподавани в обикновените учебни заведения на Америка… Мисля, че осемнадесет издания на различни части от Писанието са излезли от печат и около 60 000 бройки трябва да са в ръцете на населението… Освен тях десетки хиляди религиозни книги и стотици хиляди поучителни брошури са в обръщение навсякъде и упражняват въздействие в полза на чистото християнство.” Кларк забелязва също, че “от всяко от мъжките и девическите училища при мисиите във Филипополис и Ески Загра са излезли по 80 ученици, много от които имат влияние в разпространението на Христовата истина”.

Публикуваната в Missionary Herald кореспонденция по отношение на движението на българите за политическа независимост, започващо с Априлското въстание от 1876 г. и достигнало кулминация с руско-турската война от 1877–1878 г., влиза в ярък контраст с времето на църковната борба. Политиката на Американския съвет за политическа неутралност рязко се засилва през този период. Тя е основана върху загрижеността за мисионерите в Османската империя и особено за онези, които са сред конфликтни зони заедно със своите семейства и чието присъствие и безопасност в Европейска Турция зависи до голяма степен от съхраняването на благоразположението на османското правителство. Както при умерената фракция на българския елит, сред тях преобладава и общо недоверие към Русия и по-скоро уповаване на постепенни реформи в рамките на Османската империя, отколкото на въоръжен бунт като средство за добиване на политическа независимост. В резултат на това публикуваните в Missionary Herald писма, отразяващи Априлското въстание и Руско-турската война, се характеризират като цяло с почтителност към османското правителство, дори когато се опитват да запазят неутрален тон. Писмата отразяват също и работата по оказване на помощ, която е първостепенно занятие на мисионерите през този период.

Първите писма, публикувани в Missionary Herald месеци след потушаването на въстанието, предлагат разнообразни обосновки на подкрепата за Османската империя. В писмо от 17 юни 1876 г. Лок от Самоков пише: “Ние получихме твърде много доказателства за благожелателността на [османското] правителство, за да говорим лекомислено за отношението му към нас.” Лок е също загрижен, “че ако сегашните управници бъдат отстранени и не дойде някоя външна сила, ще настане положение на безредие и страх, каквото не е било, откак сме пристигнали тук”. На 29 юни 1876 г. Бийнгтън пише от Константинопол, че възлага надеждите си на обещаните реформи от страна на османското правителство.

Априлското въстание е отразено в две писма, писани през юли и август 1876 г., които смекчават данните за зверствата с критика на самия бунт или със скептицизъм за действителния брой на съобщените жертви. Впоследствие обаче в писмо от 3 юли 1876 г., представено от редакционния съвет като получено “от едного, който има най-добрата възможност да знае истината”, се твърди: “Сега има голям интерес към зверствата, извършени в България от турците. Аз имах изключителното предимство да открия истината в тези разкази… Сигурен съм, че описанията, публикувани в Daily News, отговарят на истината. И не само това, но напълно се потвърдиха стотици подобни описания, твърде ужасни дори да си ги помислим… Не възразявам турците да наказват онези, които имат пръст в слабия опит за въстание в България; това беше грешка и престъпление. Но турците посичат онези, на които не им е и минавала мисълта за революция, и измъчват и ограбват всеки в тази провинция.” Писмото на Дуайт от 1 август 1876 г. от Константинопол съобщава: “Зверствата, извършени там през месец май, са ужасни. Изпепелени са села, избити са намерените мъже, изнасилени са жени, отвлечени са деца.” Дуайт обаче поддържа, че съобщените зверства са “силно преувеличени”.

Сред американските мисионери, настанени в българските земи, скромното и несамоизтъкващо се публицистично участие на Джеймс Кларк, чиито неуморни усилия са посветени на оказването на помощ, изпъква като изключение. Написаният от него в съавторство с Х. Дуайт подробен доклад за Априлското въстание и неговите последици – “Страданията в България”, обаче остава непубликуван в Missionary Herald. Трябва да мине и доста време след освобождението на България, за да може ретроспективната статия на Кларк от 1883 г., озаглавена “Мисионерството сред българите” и излагаща степента на поражения и страдания, нанесени от османците в потушаването на Априлското въстание от 1876 г., да бъде публикувана в Missionary Herald.

Акцентът в отразяването на руско-турската война от 1877–1878 г. от мисионерите е в представянето и на двете страни в конфликта колкото се може по-неутрално и в запазването на благосклонността на всички воюващи държави. Най-обширното отразяване на войната се отнася до опожаряването на Ески Загра по заповед на Сюлейман паша през юли 1877 г. Броят на Missionary Herald от октомври 1877 г. съдържа две пространни описания. Първото е на Дуайт, който пише от Константинопол със съчувствие към българите. Другото е от неизвестен автор, датирано е от 9 август и набляга на начални актове на отмъщение и грабеж, извършени от група българи, но внушава, че няма оправдание за опожаряването на Ески Загра. Писмо от Джеймз Кларк от 1878 г. рисува ужасите на войната и за българи, и за турци.

Политическите коментари за изхода от войната са сведени до минимум и са колебливи и неясни. Редакционна статия от декември 1877 г. изразява загриженост от “всичко онова, което сега изглежда толкова враждебно и мъчително към въвеждането на повече религиозни и граждански свободи, насърчаването на каузата на истината и справедливостта, идването на Неговото царство”. В друго изложение от същата година от неизвестен автор се загатва за подобна тревога, но вече с елемент на надежда: “Г-н Бонд казва, че след влизането на русите в Ески Загра е проявен дух на враждебност спрямо протестантите, така че да ги доведе до заключението, че станат ли независими, българите няма да допуснат мисионери да работят сред тях.” Авторът продължава: “Ние не знаем как ще завърши това, но ако Русия не бъде спряна от европейската дипломация, не виждам причина да се съмнявам, че Турция накрая ще бъде поставена на колене и България ще получи независимостта си.”

Съществува единодушие относно оценката на руското управление и мнението, че “държанието на русите е като цяло много благоприятно”. Мисионерите са “третирани от руските офицери учтиво” и “с уважение”. Руските власти също така предоставят на мисионерите и разпространителите на религиозна литература разрешението да разпространяват и продават Библията на руските войници и не се месят в църковните служби. Американските мисионери изразяват и приятната си изненада, че някои руски офицери, в това число и генерали, както и много руски войници са протестанти. Бароуз от Мисията в Западна Турция пише: “За местните християни-протестанти най-голямата изненада бе да открият толкова много братя протестанти сред войниците от руската армия.” Мисионерите съобщават и за големите продажби на Библията сред руските войници и присъствието им на протестантските църковни служби. Мисионерите отбелязват не без задоволство, че българите, “силно изненадани да намерят толкова много протестанти в руската армия”, сега са “настроени много по-приятелски към протестантите”.

През 1880–1888 г. кореспонденцията на мисионерите и редакционните статии на Американския съвет се занимават със скоростно развиващите се политически събития и фокусът почти изключително пада върху българския народ и нация. Мисионерите първо оценяват способността на българите да се самоуправляват и изгледите за демократично управление. Отделено е внимание и на конституционната криза и последвалото потискане на гражданските и религиозните свободи, което оказва пряко влияние на евангелическата работа. Мисионерите съобщават и за съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и произтеклата от това Сръбско-българска война. С развитието на събитията през 80-те години на ХІХ в. първоначалното въодушевление от руската администрация се разсейва, след като и българи, и мисионери все повече разглеждат руското присъствие като авторитарно и нежелано. През този период американските мисионери се изявяват като убедителни застъпници за независима България.

Писмата коментират и добрите администрация и граждански ред успоредно с бурното развитие в България, сравнявано с европейските стандарти. През 1888 г. Едуард Портър, един от намиращите се в Америка настоятели на Колежа за Централна Турция, пише: “Можем да потвърдим, че управлението на младото княжество се води добре. Ред господства навсякъде. Системата на местната жандармерия е превъзходна. За обири рядко се чува, а просия почти няма да видите. Повечето градове и села се раждат за нов живот. Издигат се по-големи и по-хубави къщи. Прокарват се нови улици, появяват се публични площади, достойни във всяко отношение за по-старите европейски държави. Строят се водни и газови станции, а подобрените хигиенни условия навсякъде се приемат с радост.” Сравнявайки “огромното, грозно село” София от 1863 г. със София от 1888 г., Хаскъл забелязва: “Новите правителствени здания и хотели са такива, че биха правили чест на столицата на всяка нация от подобен ранг в Европа. Откритото пространство пред княжеския дворец е превърнато в прекрасен сенчест парк, а околните улици грижливо се мият всяка сутрин.”

Конституционната криза от 1881–1883 г. и ограничаването на гражданските и религиозните свободи, повлияли на нацията като цяло, първоначално са приписани на княз Батенберг. В статията си “Настоящите промени в България” Кларк скицира политическите събития, отделяйки внимание първо на историческия прецедент, спомогнал за приемането на княза от българите: “Историята на вековете, когато техният народ е бил свободен и царете им са се славели с храброст и държавнически умения, е изучавана така подробно в училищата, че народът посрещна ентусиазирано новия Княз на България. Само че Князът искаше повече власт, отколкото либералната партия смяташе за конституционно… Той [Князът] разпусна две Народни събрания с мнозинство от либерали и със специално възвание към народа успя да си осигури едно извънредно събрание, което да отмени Конституцията за седем години… [П]равителството използва дейно властта си, за да обуздае либералните тенденции; съобщава се, че едновременно двадесет учители са били свикани в армията, просто за да се спре влиянието им сред хората… При такива обстоятелства е напълно естествено на американските училища да се гледа с подозрение.” Редакционна статия от май 1883 г. споменава трудностите при упражняването на мисионерската дейност в България, дължащи се на “реакционното движение”, и че “много национални училища са затворени поради либералната им насоченост”.

Специфичните усложнения в работата на американските мисионери се състоят главно в наскоро постановените стандарти за образователните институции, които са наложени също и върху Девическия пансион и Академичния и богословски институт в Самоков. Жалбите на учителите от Девическия пансион описват огромната изисквана от тях статистическа информация, на която те отговарят със същото упорство. В писмо от 18 май 1883 г. един от учителите известява Съвета: “Министърът на просвещението… иска от нас да му изпратим ново количество статистика за нашето училище… Те пожелаха да им изпратим нашите правила и затова ние им писахме, че общото правило, по което искаме да се контролират нашите ученици, може да се открие в Евангелие от Матея 7:12.” Друг учител пише за “изискването на министъра на просвещението един свещеник да преподава два часа всяка седмица в нашите училища”. Седмица по-късно същият учител уведомява Съвета за затварянето на училището на Методистката мисия по заповед на правителството и за предполагаеми заплахи да се закрият самоковските училища. Друга забранителна мярка, цитирана през 1883 г., е изпълнената със злоупотреби и произвол процедура, която изглежда прицелена към протестантските училища. В писмо от 21 юли 1883 г. Хаус съобщава и за ограничения върху религиозните събирания.

В статията “Последните промени в България” от 1884 г. Кларк съобщава за възстановяването на Конституцията от княз Батенберг въпреки волята на Русия: “Управлението минаваше все повече и повече в руски ръце. Княз Александър, върнал се след няколкомесечно отсъствие със смели, решителни и изглежда мъдри мерки, си възвърна много от загубеното доверие и почит на народа… Конституцията също бе незабавно възстановена с разбирането, че някои конкретни нейни части трябва да се изменят. Когато русите се обявиха против неговите радикални мерки, той веднага поиска оставката на действащия министър на войната и уволни всички руски офицери, служещи в армията му. Последното събитие се случи на 27 октомври 1883 г. Беше самонадеяно, но справедливо.” Към края на 1883 г. Съветът отбелязва, че методисткото училище отново е отворило врати и че “собствените ни мисионери в Самоков също са доловили нови признаци на приятелско отношение след неотдавнашната политическа революция в София”.

Съединението на България през 1885 г. е подкрепено от американските мисионери като “естествено”, “желано и благоприятно” за мисионерската работа. Статия от ноември 1885 г. отбелязва, че възнамеряваното обединение е “стреснало Европа” и че “внезапно се повдигна въпросът, дали Великите сили ще наложат спазването на Берлинския договор, който те подписаха с големи официалности”. После авторът коментира: “Не е чудно след като народът [на Източна Румелия] е съставен предимно от българи, да съществува най-силно желание за съединение с Княжеството, носещо името на тяхната народност.” Същият автор споменава като главен източник на безпокойство възможността за война и факта, че мисии на Американския съвет има и в двете провинции. Доклад от 1885 г. на Комитета за мисиите в Турската империя, написан от председателя Уилям Х.Уорд, д-р по богословие, обаче изтъква с оптимизъм: “От съединението ние можем да очакваме много добро, и това да ни насърчи да работим повече, докато се молим за съхраняването на християнското самоуправление в България и в малките държави от Европейска Турция.” Редакционна статия от 1886 г. подобно на него изразява увереност, че “обединението на двете княжества ще се окаже в много отношения благоприятно за изпълнението на мисионерските начинания”.

Мисионерите отдават дължимото както на княз Батенберг, така и на българския народ. През април 1886 г. Американският съвет публикува следните извадки от месечното издание “Мисионерски новини от България”, списвано от Кларк: “И князът, и народът заслужиха почитта, която им се отдаваше. Начинът, по който княз Александър прие силите, предложени му от Източна Румелия, търсеща обединение с България; умението му бързо да концентрира, екипира и разполага войски, където обстоятелствата изискват, личната заинтересованост, която показваше към събралите се да отбраняват своята родина и към семействата им, оставени навярно в нужда, му спечели всеобщо уважение и любов… Народът благородно последва водачеството на Княза. Много доброволци формираха редовната армия и войските дни наред маршируваха в бури и кал, за да отблъснат ненадейното нападение… Хилядно опълчение се бе събрало да защитава границите на отечеството си и целият народ, и мъжете, и жените се заеха на драго сърце да помагат в приготвянето и изпращането на доброволни и необходими доставки за армията. Мисионерите напълно съчувстваха на народа в усилията му за повече свобода и във възторжената му почит към Княза.”

Писмата и редакционните статии в Missionary Herald между 1886–1888 г. съобщават за абдикацията на княз Батенберг под натиска на Русия и растящото разочарование на българите от русите. В тези коментари целта на Русия се описва като “себична” и постепенно се откроява като “господство” над България, за което има опасност да бъде постигнато с война. Това е съпоставено със съчувствието на мисионерите към българите, решени да опазят и защитят своята “свобода” и “независимост” срещу руските посегателства и заслужаващи подкрепата на Великите сили.

След края на войната редакционна статия на Американския съвет споменава “щастливото известие, че обединението на България и Източна Румелия е одобрено от Турция и ще бъде признато от Великите европейски сили” и че “след поражението на сърбите от българите всяко друго решение изглежда невъзможно”. Мисионерите обаче отбелязват с тревога съобщения за платени агенти, изпратени от Русия да предизвикат вълнения, да дестабилизират отношенията между България и Турция и да доведат до падането на княз Александър. Хаус пише от Самоков на 13 март 1886 г.: “Споразумението между България и Турция не удовлетвори напълно исканията на българите и това оставя вратата отворена за интригите на чуждестранни агенти, в чийто интерес е да развалят договореностите. Казват, че големи суми пари са преведени в тази провинция за повишаване на недоволството.”

Мисионерите обясняват прехода на българите от признателност към недоверие в мотивите за руската намеса в Руско-турската война. В писмото си от 17 март 1886 г. Кларк пише: “Бъдещето на народа все още ми изглежда много мрачно. Русия щедро лееше злато и кръв, за да освободи народа от турците, но курсът є по-късно накара мислещите българи да вярват, че целите є са себични и че погълнати в милионното є население, ще загубят всяко независимо съществуване.” В “Последни наблюдения от България и Турция” от 1888 г. преподобният Едуард Портър отбелязва: “Някога те бяха искрено признателни на Русия за мощното є съдействие; но когато видяха, че Русия няма да толерира българската независимост, смело се заеха със задачата да минат без нея.” Портър добавя, че българите “се гордеят със своята политическа свобода и са ревностни в усилията си да я съхранят”.

В своята статия от 1883 г. “Мисионерската работа сред българите” Кларк сравнява подготвителната функция на образованието за политическото лидерство в България с тази в Америка: “Около петнадесет училища за начално образование упражняват видимо положително влияние. В три институции от по-висок разред са събрани стотици млади мъже и жени от всички региони, населявани от българи, и мнозина от завършилите днес принадлежат към най-влиятелните кръгове. Тези училища им предоставят толкова добра подготовка за житейска реализация сред собствения им народ, колкото съответните американски институции дават за работа в самата Америка.” Кларк отбелязва също: “[Н]ародните събрания и във Филипополис, и в София дадоха място на депутат-протестант, като и двамата заеха висока позиция като способни и благонадеждни хора.”

В писмо от октомври 1877 г. Бароуз отбелязва, че американските мисионери печелят уважението на българите поради високото качество на своите училища и че изгледите за мисионерската работа в България са обнадеждаващи. Бароуз заключава: “Достатъчно да задоволи и най-огромните амбиции би било да ни позволят да помагаме в полагането на крайъгълните камъни на възродената нация върху здравата основа на християнската истина.” Кларк утвърждава формиращата воля на образованието при изграждането на моралния характер на новия елит: “Макар никога да не са се месили в политически дела, за мисионерите бе голяма привилегия да имат дял във формирането на характера на някои национални водачи и в оказването на влияние върху мнозина други да търсят благополучие върху основите, разкрили се в словото Божие.”

Вестник Зорница също формира част от общите приноси на мисионерите. Съвпадението на целите на американските мисионери и на българите е изразено в приветственото слово на преподобния Джордж Ууд през 1888 г., посветено на Бийнгтън, в което той заявява: “[В] редакционната политика за дванадесетте години на седмичника и месечника Зорница д-р Бийнгтън служи всеотдайно на каузата на евангелизацията и на възникващото българско национално движение.” Постиженията на Бийнгтън се състоят в популяризирането на евангелското послание и същевременно в обучаването на “принципите, методите и историята на гражданското управление, с разясняване на “американските идеи” по социални и политически въпроси”.

През периода на църковните борби световната перспектива на мисионерите се приспособява към религиозните и националните цели на българите, които изцяло съвпадат с мисионерската цел за евангелически реформи. Ферманът от 1870 г. е голяма отстъпка на османското правителство за религиозна независимост и признаване на българската нация. Подкрепата на американските мисионери за независима Българска църква, с изключение на малцина несъгласни, е поразителна, въпреки съзнанието, че обвързването на българското православие с нацията ще се окаже главната пречка за евангелическата дейност. Това, че независимата българска църква се разглежда като по-съвместима с евангелическите цели от тази, намираща се под юрисдикцията на Гръцката църква, говори благоприятно както за доловената духовна сила на бъдещата българската църква, така и за мисионерските намерения. Издаването на религиозна литература придвижва напред каузата на евангелизацията. Американските мисионери обаче обвързват все така неизбежно евангелизацията с духовното благоденствие на българската нация.

Политически българската църковна борба не е толкова далеч от еволюцията на самата протестантска Реформация. Всеобщо приета като във висша степен теологичен протест, протестантската Реформация се развива също на базата на широкото национално обособяване на англосаксонския свят от латинския или романския свят и от съпътстващите го политически усложнения. Като славянска държава–наследник на Римската империя в Източна Европа, връзката при българите между църква и нация и борбата за независима църква през ХІХ в., както и през ІХ в. отразяват едно чувство колкото на национално, толкова и на религиозно обособяване от елинска Византия.