Не крия, че имам пристрастие към графитите. Харесва ми сериозната им несериозност, способността им да си направят бърз майтап с кажи-речи всяка фраза, мисъл, сентенция, която със или без основание е стъпила на някакъв подиум, грейнала е със сако и вратовръзка срещу нас и се старае да ни гледа от високо. Човек не винаги има самочуствие да противостои на такива идеологически танкове, но дълбоко вътре в себе си винаги знае, че да се вземаш много на сериозно значи да фалшифицираш реалното си място в космоса и е най-сигурният път към язва на дванайсетопръстника. Точно това се внушава от истински добрите графити – то е тяхната идеология. Но заедно с това, в майтапа, който си правят, липсва гневът или злобата, липсва агресивният и следователно и посредствен напън. Те нямат за цел да унижат, опровергаят или унищожат патетиката на конюнктурния език  - искат само да я погъделичкат, колкото да се засмее и сама да слезе за момент от подиума, на който са я издигнали стълбовете на обществото, патриархалните вълкодави, всички ония с рендосаните и колективизирани психики.

Наричайки ги ‘надписи по стени’, трябва да имаме предвид, че стените въобще не са задължителни. Всяка физическа среда може да ги поеме. Затова графитите често пъти съчетават в себе си както дълбочината на философията, така и интензивната ефимерност на кулинарното изкуство. Трайността им естествено е в езика и смисъла, но това много често не е достатъчно, защото основата и материалът на изработката може да се окажат съвсем мимолетни, както при онзи щаслив графит, който бил запазен, защото някой случайно го видял върху прашното задно стъккло на кола:

Правете любов, а не война! (за повече подробности се обърнете към шофьора)
 

Един идеален образ на стените в някой град, целите нашарени с графити, е доста добър аналог на остойностения хаос, наречен Интернет. Съвсем конкретно смятам, че отприщената стихия на графитите в днешната урбанизирана среда предзадава формата и съдържанието на хиперпространството. Двете не са причинно-следствено свързани по някакъв елементарен начин – чак пък! – но по-скоро сякаш отразяват две съседни стъпала от сложното развитие на човешкото съзнание.

(Пс. 33)

Вече споменах, че графитите възникват като че ли винаги в резултат на предишен текст. Те са шаржови коментари на неща, вече казани, на неща, които са се сдобили с по един или друг начин с репутация и са приети да участват в лъскавата фасада на света. Независимо дали става дума за брадясали сентенции или за нови телевизионни реклами, все едно е – тези допуснати до микрофон и ефир репутационни неща са официалният свят, легитимната глазура на утвърденото и препоръчителното, която чрез агресивния си блясък се преструва, че съставлява единствения свят. Обратно, графитите играят по-честна игра. Те дописват света, връщат на парвенюшкия блясък зарязаната сянка, утвърждават пълнотата и разнообразието на света и в същото време му припомнят неговата естествена изначална бистра лекота.

Бог въобще не е мъртъв, жив и здрав си е, и в момента работи върху нов, не чак толкова амбициозен проект.

Вие държите бъдещето на Англия в свои ръце

надпис над писоар в английски кенеф

Форми на изкуството колкото искаш, но графитите – афористични надписи на произволни места – са нещо съвсем специално. Първо, защото са интересни. Второ, защото са свободни. Трето, защото са анонимни.