От колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност.

  Freidrich Nietzche
Човешко, Твърде Човешко

- Много се радвам - каза Пух щастлив - че се сетих да ти подаря Полезно Гърне,за да си слагаш Неща в него!
- Много се радвам - каза Прасчо щастлив - че се сетих да ти подаря Нещо, което да си слагяш в Полезното Гърне!

Една мъчителна идея: отвъд определена точка на времето историята вече не била реална. Без да си дава сметка за това, целия човешки род внезапно щял да напусне реалността. Всичко, което щяло да се случи след това, вече нямало да бъде истинно, но ние не бихме могли да си дадем сметка за това. Нащата задача и нашия дълг по настоящем ще са да открием тази точка и тъй като не сме я постигнали, ще ни се наложи да продължим актуалното разрушение.

Кравите, които се прибират на залез слънце, сякаш гарантират, че светът е вечен

  Artur Lundkvist

Възприемането в развлечението, което с растяща настойчивост се забелязва във всички на изкуството и представлява симптомът на дълбоки промени в аперцепцията, намира в киното своя истински практически инструмент. С шоковото си въздействие киното отговаря на тази форма на възприемане. Киното отхвърля култовата стойност не само с това, че придава на публиката поведение на вещо лице, но и с това, че поведението на вещо лице в киното не изсква съсредоточено внимание. Публиката е екзаминатор, ала развличащ се.

Тръгвам от една съвършенно произволна хипотеза: че светът е илюзия, но не в смисъла на измама, на нереалност. Илюзията, това е метаморфозата на формите, на привидностите, това в крайна сметка го откриваме и у Нитче, разбира се. Всички други култури гледат на света като а илюзия. И, значи, тази илюзорност е непоносима за нашата реалистична, материалистична култура. Оттук - цялото усилие е насочено към това да се избяга от илюзията и ние го правим с всичките си конструкции - технически, научни, философски и прочие. И тези конструкции, които опитват да резорбират илюзията, да я замразят, това е симулкрума, симулацията. Така че за симулакрума е обратното а илюзията. Илюзита е игра на форми, докато симулацията е вдин вид протеза, подмяна, в търсене на някаква реалност на света. Това също е илюзия, но в лошия смисъл на думата, параноична илюзия. Илюзията, като игра на света, която влкючва прелъстяването, тя е неразрушима. Докато системата на симулакрата като подмяна е уязвима; в моите изглежда, че тази система е изключително здрава и непоклатима, но това е един опростителски прочит, става дума за определена операционалност и нищо повече. А днес тя се превръща дори в етика, нашата етика е етика на симулацията - това вече не е етиката на трансценденцията, а един категоричен императив на симулацията. Но, струва ми се, че под повърхността всичко това е крайно нестабилно, защото става дума за една изкуствена конструкция. Докато илщзията не е изкуствена.

Възможното е най-трудната от категориите

Soren Kirkegaard

Изгубеното тук може да се резюмира с понятието 'аура', като се заяви: онова, което загива в епохата на техническата възпроизводимост на художественото произведение е неговата аура. Процесът е симпотатичен: неговото значение отправя извън областта на изкустввото. Възпроизводителната техника - така може общо да се формулира - откъсва възпроизводственото от сферата на традицията. Като размножава репродукцията, тя поставя на мястото на уникалното художествено явление неговото масово подобие. А като позволява на репродукцията да достигне до възприемащия в неговата моментна ситуация, възпроизводителната техника актуализира възпеоизведеното. Тези два процеса водят до мощно разтърсване на традицията, което е обратната страна на съвременната криза и представлява обновление на човечеството. Те се намират в най-тясна връзка с масовите движения на нашата епоха.

Но ориентирането напред, предусещането на едно неопределено, не-налично бъдеще, култът към новото, означават в действителност превъзнасянето на една актуалност, която отново и отново постоянно поражда субективно полагани отминалости. Новото съзнание за време, което навлиза с Бергсон и във философията, дава израз не само на опита на едно мобилизирано общество, на една акселерирала история, на едно разпокъсано всекидневие. С повишаване стойността на преходното, на мимолетното, на ефимерното в тържеството на динамизма се разкрива именно носталгията по едно неопетнено, застинало настояще.