Мелвил говори за “онтологически герои”.
У тях има обич към света (както и отвращение от това, в което човечеството го превръща), безкрайна енциклопедична обич и изразходване на съществото чак до възторженото самоунищожение.
Какво трябва да се прави днес, дали да се построи атлантическа библиотека някъде накрай света, огнище на енергия, която да универсализира всички празнословия? Или по-скоро отвъд всичките библиотеки да се опитаме да напипаме с пръст пулса на живата земя и да оставим да говори, дори разпокъсано, първородният ни свят?
И двете без съмнение.
За да постигнем нейде нещо, което би надхвърлило семейните албуми.
“Никой не отива на север, при крайния човешки север” – казва Валери.
Торо смята, че трябвало да стане индианец.
Харди казваше, че новата Тампея се намира някъде в околностите на Туле.
“През цялата Канада” – казваше ескимосът Джо.
Ще го преведа: “През цялото човечество”

При нас в Европа облаците развалят небето. Сравнени с огромните небеса на Северна Америка и с техните облаци, нашите перести небенца с техните перести облачета са подобие на нашите перести мисли, но никога на мисли космически...В Париж небето никога не полита, не се рее, то е хванато като в декор от болнави сгради, които се засенчват една друга, както малката частна собственост - вместо да бъдат главозамайващо огледални повърхности една за друга, както големия капитал в Ню Йорк... По небето си личи - Европа никога не е била континент. Още щом стъпите в Северна Америка, започвате да чуствате присъствието на цял един континент - там пространството е самата мисъл.

Това е краят на живота и началото на оцеляването

Tрудно е да разберем, че има такова нещо, като район, необитаван от хора. Изобщо не си представяме, че една местност може да бъде извадена от тяхното присъствие и въздействие. Наистина, Природата не ни се е разкрила в цялата си чистота, докато не сме я видели такава - огромна, сурова, необитаема… Тук природата има нещо диво и ужасно и все пак е чудесна. Наблюдавах ужасен, но и с преклонение, самата земя, по която крачех … Тя била тук, Зе мята, произлязла от Хаоса и Ноща на времената. Тя не беше нечия градина, а свят без украса. Не беше морава или ливада, гора, поле или пустиня. Беше недокоснатата, естествена повърхност на планетата Земя. … Долавяше се ясно присъствието на сила, която няма нужда да щади човека. Това беше място, раждащо идолопоклонство и суеверни ритуали, Предопределено да бъде обитавано от хора, стоящи по-близо, отколкото ние, до скалите и дивите животни. … Премного се говори за тайнства! Мислите си по-скоро за нашият живот сред Природата, такава, каквато тя ни се разкрива всеки ден след ден, за тази всекидневна връзка с нея: със скалите и дърветата, с вятъра по лицата ни - коравата зземя, истинския свят! Кои сме ние? Къде сме?

Истинската култура може да се възприеме само в пространството… Културата в пространството ще рече културата на дух, който не престава да диша и усеща, че живее в пространството и призовава телата от пространството като обекти за мисълта си.

КРАЯТ НА СВЕТА

Някога имаше места, които наричахме Краят на света: било свършек на път, притулен в храсти и камънаци, било изпоставени къщурки, обрасли в трева, с нужници отвън, сгърбушени и тъй плачевно малки, че един снажен мъжага вероятно би се изкушил да влезе в някоя от тях и да я понесе на гръб.Краят на света можеше да бъде също така устие на река, запушено от тиня, със съответния комплект перуники и водни кончета,  с мостчета, надвити от тръстика и от гнезда на оси, големи колкото детски главички; Краят на света можеше и да е уличка в някой градец, чиито кълдъръм внезапно преминава в поляна с проснато върху тревата й пране и над която в далечината се спуска облак, поръбен със сребристи нишки, или купчина чакъл, от която туктаме стърчат макове - жълто червени лампички, поизбледнели от слънцето,обширно торфище, към което на мръкване се приближават крави, мучащи в мъглата, Вечери в Тавастланд, утрини над Харданиервида или арфистка в бяло, която свири на лунна светлина краъ залив пълен с лилии…

Мина време и Края на света като че не може да се намери: разпрострян навред, светът вече нямаше нито начало, нито край. Ето обаче, че за край на света говорим пак, търсим го и го откриваме на най-неочаквани места - сякаш е нещо, обвило само себе си, и възвръщането му се дължи на един неизбежен закон.

Artur Lundkvist