Популярен предимно като автора на героите от народа Пижо и Пендо
и на десетки битови карикатури, в творческата биография на
Александър Божинов са записани и десетки живописни творби
(портретите на Елин Пелин и Александър Балабанов се пазят в НХГ)
и пейзажи. Той е и акварелист. И илюстратор. Перото му на писател
е сътворило много стихотворения, разкази, фейлетони, спомени,
литературно-критични статии, рецензии.
Дита МАРКОВА
Аз го запомних именно като увлекателен разказвач.
Нисък на ръст, възслаб, художникът бе съхранил и на 90 години вкуса
си към артистичното облекло на бохема и тънкия хумор на
интелектуалец, проблясващ в очите, в усмивката, в словото.
Годината бе 1968. Трябваше да направя интервю с него за притурката
"Изкуство и литература" на в. "Пиринско дело".
Така върнах осем десетилетия назад Александър Божинов.
Запах го дали помни първите си рисунки, а той ми каза: "Помня тези
от хумористичното списание "Кикирики", което получаваше баща ми.
Бях на шест години и с учудени очи гледах изображенията на хора с
големи глави върху малки тела. Аз не рисувах така, поне тогава. По-
късно в Рисувалното училище в София опознах различните стилове в
изобразителното изкуство. Научих и за създателите на цивизма
(кубизма) и за техните последователи..."
"Защо предпочетохте карикатурата?" - полюбопитствах, след като
видях в уникалната му домашна галерия негови акварели, подредени до
тези на Константин Щъркелов.
"Защото бях беден! Останах рано сирак. Бяхме много деца и можех да
си позволя само къс хартия, шише туш и остро перо. Моят учител,
художникът Иван Мърквичка стана мой приятел, изповедник,
ценител, помагач още първата година. Подкрепяше ме. Ние, младите
художници се възмущавахме от живота, бунтувахме се,
критикувахме, а аз превръщах всяко политическо събитие в
карикатури. Жилех със словото! Народът ми бе най-скъп. Затова
държах съвестта си чиста и будна."
... След безпощадното юлско слънце над софийските улици,
просторният хол на къщата на художника предлагаше благодатна
хладина. Мястото бе необикновено, магическо. Цялото
пространство: голямото преддверие, широката стълба, водеща към
втория етаж, свода на изток, сочещ ателието-светилище, както го
определи художникът, скулптурите и картините - всичко
омагьосваше и всяваше респект. Повечето платна бяха от негови
приятели и учители. Видях творби на Мърквичка, Ярослав Вешин,
Антон Митов, Стефан Иванов, Никола Танев, Стоян Венев, Илия
Бешков, Сирак Скитник. Толкова багри, толкова слънце, толкова
радост и тъга, толкова творческа енергия и любов излъчваха тези
картини!
"Разкажете ми за дългата си дружба с Елин Пелин" - продължаваме
разговора.
"Това са най-щастливите години от живота ми. Аз илюстрирах
неговите книги, той - моите. Пелинко бе завършен художник! А не го
бяха приели в Рисувалното! Шегите и злободневките му още си
остават ненадминати! Аз започвах да редя стихове - Пелинко ги
завършваше. И обратното правехме. Той измисли повече от
псевдонимите ми. Осъмвахме в работа - тук или у тях. Шопите,
които карикатуряхме, бяха земляците му, обикновените хора от
народа, които преценяваха събитията мъдро, търсеха правдата в
объркания свят около себе си."
Божинов бе илюстрирал много от книгите на съвременниците си.
Беше другарувал с тях. Разказваше за безобидните или комични
странности на Ст. Михайловски, Антон Страшимиров, Петко
Тодоров, Михалаки Георгиев. Беше приятел с д-р Кръстев, Кирил
Христов, Андрей Протич и Симеон Радев. С тъжна въздишка каза:
"Колко сюжети са се родили под този покрив, колко критики са се
изсипали, колко вино се е изпило, колко песни са се изпели... Повече се
събирахме там, долу в светилището (ателието). Не съм доволен от
архитекта си. Приятел ми беше. Много пари му изсипах. Само голи
обещания останаха. Обрече ме да работя почти без светлина. Не
подреди прозорците, нито нишите, нито сводовете, както се полага."
Много години изминаха от тази паметна среща. Александър Божинов
отдавна го няма сред нас, но той не ни напусна. Неговото творчество, неговият свят, са неделима част от съвременната българска култура.