За Васил Стоилов днес
На 29 февруари т.г. се навършиха сто години от
рождението на големия български художник Васил Стоилов. Националната художествена
галерия отбелязва този юбилей с ретроспективна изложба, разположена в девет
зали на бившия царски дворец. Поредният голям юбилей отново ни изправя в лице с
една конкретна творческа съдба, част от културната ни история, с нашето знание
за нея, с досегашните й интерпретации. Защото безспорно е, че за Васил Стоилов
оценките остават по-често повърхностно формални, в контекст на митологизация и
конвенции на последните десетилетия.
Затова днес, привилегировани от дистанцията на времето, имаме възможност да направим връщането ни към Васил Стоилов по-различно. Този път провокацията се състоеше в преоценката на това "какво знаем" и "как интерпретираме" в дтсега с наследството на художника. Нашето ново "прочитане на историята" бе възможно единствено с подчиняването му на идеята то да бъде най-истинното и коректното в реконструкцията на Васил Стоиловия облик.
След последната юбилейна ретроспектива на художника през 1989 г. тази в Националната художествена галерия е първата, която проследява целия му творчески път, хронологично и жанрово представен. Важни са акцентите върху подминавани или не достатъчно фокусирани досега периоди като ранното творчество от 20-те години или годините на специализация в Париж (1929 - 1932). Съществена част на изложбата този път е и богатият документален материал, който до момента не е срещал публиката. Дарен преди две години на Нов български университет, архивът на художника за пръв път е обработен и влиза в обращение. Десетки фотографии, писма, дневници и ръкописи откриват непознати страни на Васил Стоиловия свят, далеч не изчерпващ се само с живопис и рисунка. Те извикват представата за богата и разностранна личност, преди всичко философски настроена, с мироглед, без познаването на който не бихме могли да разберем изкуството на Васил Стоилов.
Още ученическите, калиграфски изписани ръкописи на художника и след тях дневниците от студентството издават една ранима, деликатно-изострена чувствителност. Тя, впрочем останала до края жива, естествено го превръща в странен самотник, намерил себе си единствено в изкуството. Рисуването за Стоилов е бягство, самопознание, философия. Затова би било недостатъчно, ако мислим за него единствено като "художник на родното". Зад всичките му пейзажи от Герман и Подуене и битовите композиции и портрети на селяните от шопския край, трябва да се търси не само любовта към корена и традициите. Отвъд конкретиката на човешкото лице художникът намира идеализиран "образ" на добродетелите и мъдростта, носени през вековете от българския род. В "племенното" (любима негова дума) открива съхранението на народните ценности. Тази програма е съзнателно следвана от времето на "Гостенката" (1927) през зрялото и късното творчество.
Не случайно още в първите му сериозни изяви пред публика критиците Сирак Скитник, Владимир Полянов, Емануил Попдимитров точно улавят специфичната Стоилова аналитичност и пишат за неговата "дълбока интуиция за живота", за рисуването му със "съзнанието на столетник". И все пак Стоилов от самото начало е органично свързан с корените си и творчеството му естествено се превръща в своеобразна апологетика на българското, но видяно в един съвършен и идеалистичен, изчистен образ.
Тези мисловни нагласи кристализират особено ясно по време на престоя в Париж, когато Стоилов не само от носталгия по родината се представя пред френската публика с картини, свързани изключително с родното. С първото си участие в Салона на френските художници през 1929 г. - композицията "Чорбаджия", и със следващите през 1930 и 1932 г., както и със самостоятелната си изложба през 1931 г., той програмно рисува именно образи от шопския край, в който е израсъл. "Далечни спомени от моята родина, моето село с неговите типове, които носят племенна душа, с техните дълбоки и прости погледи, с постоянния им труд и всекидневни грижи. Искам да представя в моите картини предците ми..." - така ще напише в един от парижките си дневници художникът.
Днес, за съжаление, можем да съдим за тези картини (с няколко изключения) само по репродукции. Но ще се убедим в дълбочината и осмислянето на избраната линия. Във фокуса е не конкретното, а събирателният образ на едно митично Добро, което гледа от композициите през очите на чорбаджията, човека със стомната или на селските девойки. По същото време френската критика открива в лицето на младия българин "тънък наблюдател на реалното" и "мистичен мечтател", който впечатлява с деликатния примитивизъм на творбите си. Така осмислено и с рафинираната си пластична форма изкуството на Стоилов от тези години се превръща в безспорен връх в развитието му на художник.
Завръщането в България през 1932 г. продължава родната тематика с още по-задълбочено вживяване във философската страна на процеса. Десетките изписани страници и бележките по подготвителните ескизи предлагат директен прочит на разсъждения, съмнения, словесно мотивирани пластични формули.
Един от любимите жанрове - пейзажът, сега е представен от силни акварелни серии от 30-те и 40-те години от Подуене, Кричим и Герман, в които природният мотив е също преди всичко интелектуално преживяване. Не случайно пантеистично настроен от ранната си младост, художникът намира духовна близост със старите холандски пейзажисти. Природата е могъщият Космос, вечността. Пред нея човешкият живот е видян като нищожен миг, а всичко останало пребъдва. В такъв дух би трябвало да тълкуваме и цикъла, посветен на майчинството. Художникът нарича "Мадона" в духа на ренесансовия идеал всяка майка, която рисува. В контекста на цялото му творчество преплитането между идеята за майката - природа и онова, което кристализира като красота и нетленно в образа на селянката, кърмеща детето си, е един от ключовете към Васил Стоилов и неговите светове.
Анелия НИКОЛАЕВА