Великолепен пример на почит към загиналите бе даден от армията на Цар Освободител. Колко педантично е воден отчет за падналите руски войни по бойните полета и техните лобни места! Примерът бе оценен. Българското население направи същото след войните въпреки злополучния им край. Няма селище в страната, което да не е поставило белег за изгубените си чеда. "Да се помни, да се знай". Селата врязваха имената върху трошливия пясъчник, от който правеха воденичните си колела. Почерняха издълбаното, за яркост, с листа от горско биле... По-заможните поръчваха изработката на изкусни каменоделци. Обикновенно на площада сред селището се издигаха стройни стълбове, дялани по руски или потърсените в стари гробища старохристиянски теркове... По тях, освен грижливо подредените имена, личеше и понякой старинен орнамент, вензел и обезателно Светия кръст.
Белег ясен и ненатрапчив.
Парите за тези паметници са събирани без показност, съхранявани в домотъкани торбички и рубчета. Проклятие вечно тежи върху онзи, който посегне върху тези пари... Случай в севлиевско: даскал набил жена си, че сбъркала кърпичката със семейни пари и дала от парите за паметника няколко монети на заем на съседката...
Войнишикя паметник в художествен план носи белезите на наивното, меко отношение към формата и материала. Няма ги острите ръбове в камъка, няма го суровото цепене, жестоката пасировка и биещата бучарда. Предлагат се само съвършени пропорции. Просто - почувствани... По-големите градчета, подпомогнати от заможни граждани, са изпроводили и скулптори при своите начинания. Първите следосвобожденски майстори на длетото у нас са оставили забележителни скулптурни творения.
Загледайте се внимателно в тези обикновени бойци - падащият ранен и знаменосецът до него. Няма зов за борба. Няма героизъм. Повече е тъгата и мъката от загубата. По това време е имало всенародно униние и разочарование от станалото. Паметникът не е средство за патриотично настройване на поколенията... Едва в днешни времена из Европа и света се оцени тоя наивитет в изкуството като художествено направление и призна по достойнство...
А у нас - нови време, нови проблеми...
Много паметници възстановяваме, някои напираме да разрушим, някои тук-таме и правим. Епоха - неизбистрена мътилка. Предложенията случайни и некомпетентни. Ето един софийски пример:
Мемориалът на Първа софийска девизия
Мястото, определено за неговото ново настаняване, е край хотел "Хилтън". Какво прави, пита се човек, тая българска реликва край този чужд нему свят на бизнеса и глобализацията? Там, по тия все още зелени пространства, се натрупа много дребновата по размери и почти частна по значение сбирка: параклиси, паметничета, кръста от Гинци... Всичко това няма никаква връзка помежду си по стил и време. И ето, пак там отнасят достолепните паметни стени на военния мемориал. На чуждо място, без рамка те ще плуват в пространствотокато изоставени ненужни куфари. Сякаш там се полага всичко, което не е намерило мястото си - осъдено на бездомие...
Колкото и да е патриотично начинанието ,намират се и хора, готови да се възползват от случая. Тези терени са изцяло обсебени от група някогашни проектанти на околното пространство на НДК и главно на търговски обекти в подлезите. Те смяат че им е оставена в наследство благинката да се разпореждат собственишки към разработки при доставка на "експонатите". Паметникът е само повод, след като гръмко се обяви за "мемориал", да се разгърне цяла система от подходи, стълбища, алеи с настилки, прибавени атрибути и др. Така капка разлято мастило върху покривката се превръща в голямо леке, което пък се мери с квадратни метри проектирана площ... Ама се прави и финансово неизпълнимо като обект.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ:
В София същестува една елитна улица "Оборище", на която от Освобождението и до днес властимащите си свиват семейни гнезда. Та тази всесилна улица стана кръстник на цялата община Оборище. Тя, от своя страна, кръсти парка - пак Оборище. Сигурно и известният Ж.К. вече носи това наименование... А в действителност паркът си е на Армията. Парцелът покрива точно заеманото място от някогашните казарми и плаца на Артилерийския полк... Практически какво следва да се напарви?
Първо. Армията да си реституира терена на парка.
Второ. Да се разчистят зелените площи от самонастанилите се заведения, клубове, павилиони и тенис-кортове. Така ще се избистри плана на парка. А той е с чудесна главна ос - Изток - Запад.
Трето. Да се освободи паркът от разпиляното каменоделие, докарано инцидентно от с. Илинденци. Тази сбирка и без това не е свързана с грунда и носи изложбен, временен характер.
И четвърто. Най-важното. В центъра на парка, без всякакви усуквания, да се поставят трите паметни плочи-стени така, както са си били. Никой няма да им се разсърди. Защото сега там е разположена "Салфетката". Изкорубената скулптора на художническата група "Ф-1". Тя се състои само от пръст, засята с райграс. Материални загуби няма да има.
Постскриптум.
Понеже паркът е в близост до Военно-историческия музей, хубаво е музеят да го ползва като своя открита площ с оръдейни експонати... Да видим най-сетне какво е представлявала славната артилерия, изпепелила одринската крепост...
Паркът да се нарича "Артилерийски". Това е негово историческо право.

арх. Димитър ДЖАРТОВ

От редакцията
Тази статия е първият материал от поредицата на арх. Джартов за паметниците по българските земи. Следва “Паметниците по времето на тоталитаризма” и “Паметниците сега”