Забележителни храмове посветени на Божествената премъдрост са били изграждани във всички големи центрове на православието - Константинопол,
София, Солун, Охрид и Киев. Един от най-значимите български паметници на ранното средновековие е цялостно запазената базилика "Св. София" в Охрид.
Ралица БАЗАЙТОВА
Известният изследовател на византийското изкуство Ричард Краутхаймер еднозначно датира Охридската "Св. София" в IХ век. Счита се, че тя е една от седемте
съборни черкви съградени от княз Борис I. От проучванията се
разбира, че черквата е издигната на мястото на две по-стари култови
сгради, а надлъжните й стени, както и западната, лежат върху
солидни по-стари зидове. Засега е твърдо установено, че в сградата
отпреди турското нашествие има части най-малко от три периода на
градеж. Във всички случаи настоящата базилика "Св. София" е
построена не по-рано от покръстването на България и не по-късно от
времето на цар Самуил т. е. края на IХ - началото на ХI век. Това я
поставя в редицата паметници от прехода между базиликата и
кръстовидната куполна черква. Освен това в "Списък на българските
архиепископи", съставен през ХII век, публикуван от Дюканж и
цитиран от Григорович в неговите пътни бележки, пише, че "...
долната черква на името на "Мъдростта" (т. е. "Св. София") е била
съградена (в смисъл подновена и изписана) по времето на Лъв" -
български архиепископ на Охрид. Към неговото време (1037 - 1056 г.)
някои изследователи отнасят първия пласт стенописи. Западното
крило с галерията на етажа му - т. нар. Григориева галерия пък е
прибавено през 1317 г. според тухлен надпис запазен на фасадата.
Първоначално храмът "Св. София" е била трикорабна базилика с
неосветен среден висок кораб и три абсиди. Нейният базиликален план
илюстрира жизнеността на този църковен тип на Балканския
полуостров по това време. Но тя, според част от реконструкцията,
в този етап на градежа си е била от особен тип - от една страна е
извънредно широка (в противовес на Климентовата черква), но къса, а
от друга - била е базилика с купол, съчетаваща някои особености на
кръстовидната куполна черква. Според Кръстьо Миятев по времето
на архиепископ Лъв когато черквата е била основно преустроена
точно по средата е бил оформен трансепт, широк почти колкото
средния кораб, където и сега разстоянието между четвъртитите
зидани стълбове е по-голямо. На пресеченото място на трансепта със
средния кораб се е образувал квадрат, над който върху пандантиви се е
издигал купол. Средният кораб завършва с петстенна абсида, която
има ширината на кораба и отвън е украсена със слепи прозорци.
Абсидите на страничните кораби са полукръгли. На запад черквата е
имала притвор, покрит с пет кръстати свода. Притворът е бил
двуетажен. До горния му етаж се е достигнало по стълба, която се
намира в едно квадратно помещение, долепено до северната стена на
притвора. Сегашният външен открит притвор с галерия над него и с
две крила към север и юг е бил прибавен впоследствие.
В днешното си състояние "Св. София" е трикорабна базилика. И
трите кораба са засводени и поставени под един общ двускатен
покрив. Масивните стълбове минават оргнично в арките без
капители или корнизи. Докато средният кораб е по-висок и с леко
заострен свод, страничните кораби са били ниски с плоски сводове и
над всеки от тях е имало горен етаж. В този етаж се е влизало от
галерия над притвора и през висока галерия, отворена към средния
кораб, е имало достъп до параклисите към изток - над протезиса и
дяконикона. Тази връзка сега не съществува, запазена е само галерията
с поглед към централния кораб. В източната част на северния и
южния кораб е запазено засводяването на долния етаж, но в западна
посока - не. Галерията е била място, запазено за царя (императора) и
неговите приближени, както е било в черквата "Света София" в
Цариград. Тук те са приемали причастието от ръцете на
първосвещеника и на другите свещенослужители. Българските
владетели, подражаващи на етикета на византийския двор, според
изводите на руския изследовател Комеч, са запазили тези галерии в
своите главни черкви в България като съхранените "Света София" в
Охрид и "Св. Ахил" в Преспа. Куполът тук може да се идентифицира
въз основа на остатъци от пандантива и живописта, които се
показват зад по-късния турски свод над главния кораб. Архитекта
Борис Чипан е намерил основи, които са го навели на преположението,
че над централния нартекс може да е имало кула - камбанария.
Средният кораб и горните етажи на страничните кораби са били
покрити с общ двускатен покрив, което е давало на черквата вид на
псевдобазилика. Според някои хипотези първоначалният притвор е бил
в сегашната средна част на черквата, разположен в широчината и на
трите кораба. При втория период на изграждане, според някои
хипотези в ХII - ХIII в., за да бъде удължена черквата, напречните
стени на притвора към изток и към запад са били разрушени. Според
предложения вариант арките, които сега съединяват втората двойка
стълбове от изток с третата и които прекрачват средното по-
широко пространство, са от втория период, но страничните им
стени, които съответстват на страничните стени на притвора, са
от първия период.
В базиликата "Св. София" откриваме оригинален български принос в
развитието на архитектурата. Поставянето на двата параклиса на
горния етаж над страничните кораби е рядко явление в
архитектурата на Византия и европейския изток. Съществуването
им говори, че е възможно храма да е бил посветен освен на Света
София и на други светци или светици. Те напомнят двата параклиса на
черквата в манастира "Лавра" в Света гора, които обаче не са на
горен етаж и са от двете страни на притвора. Втора особеност на
базиликата е, че тя е сравнително слабо осветена. Това показва
целият ред от слепи прозорци на горната част на петоъгълната
средна абсида. Има само три тесни прозореца на централната абсида и
по един такъв прозорец на двете странични абсиди. Ниски са и двата
прозореца на южната стена, а на северната стена е имало само един
прозорец, който е зазидан. Над всяка от страничните абсиди има по
една по-малка абсида - това са полукръглите абсиди на параклисите.
Източната фасада с тези пет абсиди, от които четири са
симетрични - две по две една над друга, и с композицията си от
истински и слепи прозорци, е много красива. Изпъкналата форма на
едрата и висока средна петстенна абсида с уравновесена от двете
страни с цилиндричните форми на двуетажните странични абсиди.
Западната фасада на черквата "Св. София" е решена симетрично,
когато през ХIV в. е бил изграден новият притвор. Той е двуетажен, а
отстрани има два ризалита. Тези странични части са оформени като
двуетажни ъглови кули - капели с куполи, над които барабаните са
осмоъгълни. На партера и на етажа има аркада, която оформя галерия,
открита навън. Плоскостта на стените е разбита от ниши. Между
двете аркади е оформен ред фалшиви прозорци. Всичко това създава
хармония и ритъм на повторение. Хармония се получава и от
делението на височините на аркадите и прозорците, от полихромията
на декоративната тухлена украса.
Градежът на черквата е клетъчен - ред камък се редува с ред
тухли, но каменните блокове са поставени вертикално, като всеки от
тях е обграден от четирите си страни с тухли. В абсидите обаче има
цели зони, изградени само от тухли, за да се получи по-отчетлив
живописен ефект. От тухли са направени кръстове и полуарки в
стените с техниката на opus spicatum - т. е. със забити в стената
тухли, които показват само тесните си страни. Кръстьо Миятев
вижда, че еволюцията на декоративния градеж, която се констатира
и в Несебър в Новата митрополия, в "Св. София" в Охрид е доведена
до своя завършек с напълно оформената клетъчна зидария - далечен и
пръв предтеча на живописения стил, характерен бългрски принос в
архитектурата на следващите 3-4 века.
В ХV в., турците превръщат базиликата в джамия и замазват
стенописите. В своите пътни бележки Григорович описва черквата
разделена на две части - олтарят и част от наоса са джамия, а
двуетажната пристройка, определена от него като женско отделение
е използвана за хамбар.
По време на Първата световна война, когато Охрид е с българско
управление са разкрити част от стенописите и черквата е осветена
отново, разкриването и реставрирането на другата част от
фреските става след 1950г. от местният "Завод за спомениците на
културата". В черквата "Св. София" са запазени стенописи и от
трите средновековни периода на същесвуването й като християнски
храм. Според К. Кръстев тя е била изписвана последователно в ХI,
ХII, ХIII и ХIV век. Според някои хипотези фрески от първия период -
от времето на архиепископ Лъв (1037 - 1056 г.), са запазени само в
олтара, на западния зид и на отделни места в притвора. Според други
хипотези една значителна част от стенописите е от първия период, а
вторият го следва в близко време. В средната абсида над цокъл,
имитиращ мраморна облицовка, са изписани образите на шестимата
литургисти. Четат се имената на Св. Василий Велики и на Св. Йоан
Златоуст. Много важен за тяхното датиране не по-късно от края на
Х в. - началото на ХI в. е фактът, че те са изобразени фронтално, а не
обърнати в три четвърти към средата на абсидата - т. е. към
символите на причастието, както изисква канона въведен през ХI в.
във Византия. Над тях е изобразена "Евхаристията" - причастието на
апостолите. И тук има друго силно отклонение от канона - Христос
не извършва причастието, а стои с благославяща десница, с хляба в
лявата ръка и чашата пред него на олтарната трапеза. В израза на
лицата на Христос и стоящите от двете му страни апостоли са
вложени сила и замах, които граничат с експресивност. На абсидата, в
четвърт сферата, пак е изобразен странен и изключително рядък
иконографски тип - Богородица на трон с благославящия Христос
Емануил в медалион на гърдите й. В петите на свода на централния
кораб са изписани хвърчащи към абсидата ангели. Те са наведени и с
увити с широки кърпи ръце в знак на дълбока почит. По думите на
Никола Мавродинов те са едни от най-хубавите създания на
средновековната българска и въобще на източната християнска
живопис. В зенита на свода на централния кораб, непосредствено над
фризовете с ангелите, е разположена композицията "Възнесение
Христово". Своеобразно и необичайно е ситуирането на тази
композиция в зенита - така то се среща по-късно и в някои други
български паметници - в черквата "Св. Димитър" в с. Паталеница,
Пазарджишко, от края на ХII в. и в черквата "Св. Йоан Богослов" в
Земенския манастир от ХIV в. Апостолите са разделени на две групи
по северното и южното рамо. Това е една от най-интересните
композиции - поради раздвижените образи и изразителността, която
се излъчва не само от лицата, стойките и положението на образите,
но и от силно нагънатите и опънати, като развени от буря драперии.
Особено забележителен е образът на Архангела. Той е застанал
спокойно и гледа към апостолите, които са повдигнали глава към
издигащия се в небето Христос. Лицето е детайлно изобразено -
характерно е очертанието на очите, малката стисната уста. От
лицето е отнета всякаква човешка топлота - има воля само за
безкомпромисна борба за християнската вяра, сякаш виждаме духа на
княз Борис I покрстител или на презвитер Козма. Този Архангел
излъчва такава експресивност, като че ли е взет от
раннохристиянското изкуство. Известният изследовател на
византийското изкуство Ото Демус сравнява тази композиция с
фреските в абсидата на черквата в Берзе-Ла-Вил във Франция,
образец датиран от 50-те или 60-те години на ХI в. Фреските от
Охрид датирани след средата на ХI в., показват повече пластичност и
раздвижване на драпериите. Това се забелязва и при сравнение с
фреските от Капела Палатина в Палермо, един от значимите
паметници на византийското изкуство в Западна Европа от времето
на Комниновия период. Според К. Кръстев стенописите в Охрид
носят характера на изкуството във Византия от времето на IХ - Х
век, или на нареченият по прозвището на императорите й
"Македонски ренесанс", което черпи образци от антични илюстровани
книги и създава жизнено-телесни образи. Охридската живопис от ХI в.
обаче е надминала образците от книжните илюстрации с
монументалния и духовно наситен израз на своите изображения. Те
излъчват патоса на раннохристиянските образци, в тях има нещо
свежо и жизнено, вдъхновено от традициите на едно оживяло след
времето си изкуство и в този смисъл са характерни със своя
благородно подчертан архаизъм. Колоритната гама е светла, но
студена. Преобладават небесносини и светлозелени тонове. Този
колорит изглежда е бил характерен за монументалната живопис на
Първата българска държава. Сходни колоритни решения виждаме в
Бачковската костница и в черквата в с. Пателница.
Така ни се разкрива онази жива обединяваща линия, която свързва
по-късните паметници по българската земя с традициите идващи от
третата столица на Блгария и нейният катедрален храм - базиликата
"Св. София" Охридска.