Когато си представяме предците си, има много за което да се замисляме.

Във времето на страховития ХVI в., наречен от историците време на Второто българско разорение, когато биват унищожени стотици църкви в района на Търново - столицата на Второто българско царство, а също т.нар. "Света гора" от църкви и параклиси около София и на много други места по нашите земи, в югозападна България "Охридската българска Архиепископия" остава отново, за втори път след на Цар Самуил, да пази славата от времето на свободната ни държава. Там църковни преписки и документи носят великолепния печат на МУЗЕЯ (!) НА "БЪЛГАРСКАТА ОХРИДСКА АРХИЕПИСКОПИЯ", върху който се чете и времето на изработването му - 1518г.!

Бих искала да припомня, че по-късно възрожденците от всички български земи от ХVIII и ХIХ век, ни оставят примера за това как пътувайки до далечни християнски свети места, по имперските панаири, посещавайки европейските търговски центрове със своите стоки, връщайки се в своите градове и села не донасят единствено модни облекла и луксозен текстил. По полиците под иконостасите в най-личните им одаи се нареждат изделия на приложните изкуства - рисуван порцелан, скъпи стъклени съдове, щампи, книги и изящни предмети носещи най вече атмосферата на европейския Класицизъм. В нишите "алафранги", върху резбованите шкафове и над виенските мебели застават венециански огледала с богати рамки или в сребърни обкови, барокови подноси, цели сребърни или посребрени сервизи за поднасяне на десерти и питиета. Почти във всеки по-заможен градски дом биват подредени не просто дошли от чужди земи вещи, а така всъщност застават на показ първите колекции, които, грижливо пазени, започват да се предават на идващите поколения. Макар да става дума за едно примитивно колекционерство на родна земя, ръстът на градската култура, знанията на новите български генерации, водят предците ни закономерно и към идеята за създаване на по-крупни сбирки от ценни предмети, които не само да ги представят като личности с нов поглед за културно поведение, а и като личности, които оценяват създаваното от собствения им народ тогава и в минали времена. Те са дарители на черкви и манастири и радеят за това, събраното там да бъде опазено и показвано, защото оценяват, че църквата в онези векове, редом с училището и читалището, играе роля на най-значителната институция за опазване народната свяст, на родолюбиво самочувствие, на достойнствена демонстрация.
Затова не можем да считаме за случайност идеята на Зафир Доспевски, синът на Димитър Зограф, нарекъл се Станислав, след връщането му от Русия да стане организатор на първият наш модерен музей през ХIХ в. Изключителен ерудит не само за времето си, а дори и за съвременните ни представи за интелектуалец, имаме основание да подозираме, че Доспевски е познавал добре българската слава включително опазването й в Охрид. Тази слава той иска да възкреси, да я превърне в духовно знаме за дните на борба за национална независимост.

Във времето, предшестващо Априлското въстание, когато България още няма своя държавност, а се готви за извоюването й, съвместно с Найден Геров Станислав Доспевски започва подготовка на експозиция на първият български държавен музей. Тази експозиция има за цел да представя не само съвременната българска иконопис и славата на българските зографски школи, на българската дърворезба и занаяти, на завещаното от средновековните златари, списвачи на книги и миниатюристи, на монетите излезнали от средновековните български монетарници, но още и древните монетни образци намирани по земите ни, на художествени произведения и предмети от стари и нови времена ... Доспевски тръгва на обиколка по първите по значимост наши манастири - Рилския, Бачковския, за да прецени какво от техните сбирки може да послужи като основен фонд на този музей. Разменя писма със своя бивш професор А. Бруни и последния се съгласява да дойде в България и безвъзмездно да помогне за създаването на тази уникална институция.

Априлската епопея, погромът на въстанието, смъртта на Доспевски, попречват реализирането на тази горда, родолюбива негова идея. Делото му продължава Константин Величков, на когото принадлежи делото за създаване на Българска народна библиотека с Музей към нея веднага след Освобождението. Мотивирайки и описвайки бъдещия "Народни музеи" Величков пише:
"При сформируването на новата българска държава намериха се български мъже, надарени с чюдни енергия и високи умствени качества, които положиха здрава и трайна основа на... просветителното дело и културният живот. ... дейността и развитието на Народний музей... (е) да взима мерки да прибира пръснатите в разните градове на страната открити статуи, барелиефи, камъни с надписи, и други паметници..."
К. Величков апелира за започване на разкопки и на "тракийските могили", за събирането на всичко онова, което не просто да създаде фондовете на Народния музей, а да се превърне в демонстрация на многовековното културно достояние на България, в знак на нейната непреломима дори във векове на робство духовност.

Странно е, но поне сред славянските народи, при нас единствено битува приказката: "зарежи го, това е от времето на баба ми". С подобни мисли, а и за съжаление с действия оправдаващи такива мисли, сме се отричали от безкрайно много традиционни ценности, от това, което е съставлявало наш национален престиж, от свидетелства на културно минало - родеещо ни не само с циклите на развитие на цивилизацията в Европа, а и в света.
Движени от различни подбуди, не на последно място от меркантилизъм, продължаваме и до днес с безкрайна лекота да се разделяме с миналото си, да препращаме за чужбина монети, накити, приложни изделия, създавани за хилядолетия от древността до Възраждането; изнасяме не само икони, църковна утвар, редки ръкописи, иконостасна резба, а дори фрагменти от стенописи - виртуозно свалени от уникални паметници.
В чужди частни колекции и търговски къщи губим произведения, които би трябвало да обогатяват нашите музеи, по-големи или малки, обществени или частни, но български сбирки.

Е, имало е и други българи, оставили ни в най-усилни времена различен, родолюбив пример, пример на безкраен респект към онова, което е било създавано от предходните поколения, което е създавано по земите ни.

Един урок, който, уви, днес е нужно да си припомним. Днес когато имаме официален празник на културата и просветета, когато се празнува ден на българските музеи, колко много има, за което да се замислим - да се замислим като българи и европейци, като граждани не само на една страна, успяла да съхрани в сложната си, трудна история, едно огромно културно достояние, но и като граждани с претенции да живеят в една цивилизована общност като интелигенти хора.

Анна РОШКОВСКА Доктор на изкуствознанието

| Към начало| Предходна страница | Към титулна страница |