В първия обширен "Водач на Народния музей в София", Кръстю
Миятев, публикувайки каталог на експозицията през 1923 година,
цитира надписа върху възпоменателна каменна плоча (34,5 х 83 см),
взета от Пазарджик.(1) Според сведенията за нея тя е стояла върху
крайградски мост над река Марица. Артистично изработеният
релефен надпис е на български език и е украсен с български соларни
розети. Според Миятев на съвременен литературен език той гласи:
"Съгради се през царствуванието на великия господар султан Ахмед
който воюваше тогава на запад. Това беше в лето 1693. Меижер беше
Никола Караманлията."
Седемдесет години по-късно К. Хаджиев разгледа в една своя статия
по-подробно този епиграфски паметник, като внесе една важна
поправка в разчитането му, а именно, че пред името на строителя
Никола не стои непознатата дума "меижер", а "меимер", т.е.
"архитект", според османо-турската терминология.(2) Ясно е че
въпросният мост е строен във връзка с продължителната неуспешна
война на Ахмед II (1691 - 1695) с Австрия, Венеция, Полша и Русия,
започнала в 1693 година и завършила с разгром за Империята в 1699
година при неговия приемник султан Мустафа II (1695 - 1703).
ст.н.с. д-р арх. Николай ТУЛЕШКОВ
Бележки:
Както и през предидущите векове османската администрация е
обръщала много сериозно внимание върху състоянието на пътната
система и нейната инфраструктура особено в условията на военни
действия.(3) Затова още в първата година на войната се осъществило
ново строителство на необходимите места по трасето на
Цариградския друм, свързващ Истанбул с Централна Европа. Но
обновяванията продължили дори до нейния край и например около 1699
година двамата първомайстори, х. Радослав и х. Спас от Костенец
изградили "Пей мост" и "Спасов мост" при Костенец, както и
мостовете на река Раклиш и в Долна баня.(4)
Изглежда за първи път мост през Марица до Пазарджик е бил
построен между 1550 и 1560 година по времето на Сюлейман I Кануни
(1520 - 1566), може би по време на някоя от войните от 1551 - 1552
година в Трансилвания и Унгария, или от 1556 - 1559 година в Австрия.
Според Хамер той се наричал "Чомлекчикюпрюсю", т.е. "Грънчарски
мост".
В 1572 година Филип дю Френ-Кане вече отбелязва в пътните си
бележки, че са преминали река Марица "по дървен мост" за да
отседнат в града.(5) Мост пред Пазарджик е прекосил в 1682 година
Джовани Беналя.(6) По-късно описание на моста, който е видял тук в
1718 година дава Герард Корнелиус Дриш: "Над реката е построен
дървен мост, върху който според местния обичай са поставени
множество изрязани от дърво турски чалми, с които са означени
съставните части на моста."(7) В 1790 година обаче изненадващо
А.Женне говори за "каменен мост с четири (Siс) отвора", намиращ се
"тъкмо извън града."(8) Луи дьо Заманя обаче в 1807 година отново
посочва: "дървен мост, дълъг 60 тоаза."(9) Ами Буе упоменава в 1837
година "голям дървен мост... недалеч от града".(10) Руски полковник от
армията на Дибич е видял тук в 1829 година мост "направен от
камъни" в добро състояние. При голямото наводнение от 31 август
1858 година обаче този мост е бил отнесен от пороя и затова две
години по-късно в 1860 година, както е било отбелязано върху извадена
от водата плоча, "майстор Димитър" построява нов, дълъг 150 м и с
14 устоя.(11) Този майстор е вероятно брациговчанина Димитър
Боянин (1800 - 1876), построил в 1874 година черквата "Св. Св.
Константин и Елена" в Пазарджик.
От всички тези сведения става ясно, че изградения от маймар Никола
мост е бил както и предхождащия го "Грънчарски мост", дървен върху
каменни устои, с дължина между 120 и 150 м. Френски
пътешественици го описват като дълъг от 60 до 70 тоаза. (Един тоаз
е равен на 1,949 м, т.е. приблизително 2 м). При това, както споменава
Дриш, дървените му парапетни части са имали художествено
изработени резбени "стърчушки", увенчаващи основните им
вертикални носачи. Неправилно Хаджиев счита че е "нелогично да се
приеме, че такъв (монументален - б.а.) надпис е бил поставен на
дървен мост" и от там да заключи, че мостът на Никола е бил
каменен. Защото издигането на възспоменателни таррихи, стъпващи
върху каменните устои на дървените мостове не е било невъзможно,
тъй като вълнорезите са се натдавали пред страничните линии на
мостовото платно с минимум 1-2 м. Нещо повече: и при няколко от
изцяло каменните мостове от това време таррихите са поставени
точно там. Например мостът над река Олудере в Харманли (1585),
или "Камен мост" в Скопие (ХVI век). Следователно Пазарджишкият
мост от 1693 година е бил с доста хубава архитектура както в
каменните си части, така и в дървените, които са били украсени с
резба.
Случайно е съхранен и друг един каменен възспоменателен надпис,
датиращ три години по-късно. Произхожда от Горноводенския
манастир "Св. Св. Кирик и Юлита" ("Св. Параскева"), до Асеновград, и
е стоял върху чешма в двора. Според публикацията от 1943 година на
Христо Гандев той гласи:
"Съгради се сы источникь (при) игумена
Стефана iеромонаха и проигумена Тewфaнa ieромонa(хь) и по(пь) Aнaia н попь Meтoдiа вь леть зсд (= 1696г.) месеца a(в)г: [день] s: маисторь Никола".
Несъмнено тук става въпрос за
същия маймар Никола Караманлията, построил Пазарджишкия мост,
тъй като каменоделската изработка на надписа е била със същите
отлични качества.
Така стигаме до основните въпроси: кой е архитект Никола
Караманлията и каква е етническата му принадлежност. Защото
Караман е била тюркска мюсюлманска малоазийска държава,
окончателно завладяна от Империята в 1517 - 1518 година след похода
на Селим I Явуз (1512 - 1520) към Арабия и Египет. Трябва да
отбележим, че още от ХIII век и особено през ХV век, основен
съюзник на караманците в битките им с набиращата сила и влияние
Османска държава е била малоазийската християнска българска
държава Булгар, съществувала по това време в района на обширния
Тороски планински масив и по-точно в и около неговия дял Булгар Дагъ
(т.е. Българска планина). За мощта на тази държава говори фактът,
че в ариергарда на Караманската войска редовно са участвали от 4-
5000 до 10-15000 български бойци (булгар ерлери), опитни стрелци с
прашки и с каменохвърлящи и огнеметни машини. Изследователите в
голямата си част считат, че тази българска държава е основана
главно от преселници (насилствено прехвърляни тук от
византийската администрация от VII до ХII век) от Дунавска и
отчасти от Волжка Българии.(12) Известни са имената и на няколко
нейни владетели, включително носещи династичното име Асен. През
първата половина на ХV век, когато Караман е почти унищожен,
неговите владетели намират последно убежище във високите части
на Булгар дагъ при своите стари български съюзници. Поради това в
края на века постепенно тази територия започва да се отъждествява
с Караман, а местните българи със събирателното име караманлии.
През следващите векове и особено от началото на ХVI век в този
район продължават, но вече доброволни преселения откъм Дунавска
България предимно на занаятчии. Те основават тук нови селища
главно в и около градските центрове Афийон, Бейшехир, Тарсус, Бурса,
Измит, Ески - и Енишехир, Бандърма, където практикували своите
професии. Някои от тях постепенно се погърчили под влиянието на
местните гръкоезични църковни общини, в които били принудени да се
черкуват. Но по-голямата част от заварените и новодошлите
българи постепенно загубили не само своя език, но и вяра. Обаче
споменът за тяхната етническа принадлежност се запазил и затова
през ХIХ век, по-късно заселените малоазийски българи твърдяли, че
"караманлиите са потурчени българи."(13) Поради всичко изложено до
тук няма нищо странно, че постепенно всички малоазийски българи -
стари или новодошли, започнали да се наричат караманлии. Интересно
е, че когато през ХIХ век в Истанбул било открито първото
общобългарско училище с пансион, още в началото от тези краища
пристигнали стотина деца християни, говорещи само на турски. В
османските регистри от тези краища през ХVI и ХVII век са записани
доста български имена - Йован, Никола, Сава, Мано.
Трябва да отбележиме, че българите от малоазийската държава
Булгар освен превъзходни воини са били и отлични строители и рудари.
Не случайно именно те са били известни като каменохвъргачи, което
е изисквало да имат каменоделци, изработващи гюлета и строителни
механици за създаването на каменометните машини.
Но най-важното е, че те са имали доста градове и крепости. А
столицата им в края на ХV началото на ХVI век, когато управлявала
царица Катерина е била наричана "Златния град", заради великолепната
си архитектура и водоснабдителна система с акведукти. Известен е
т. нар. Български рудник, който бил един от основните доставчици на
олово, сребро и злато за Селджушката държава и Караман.(14) Според
проф. Ибрахим Татарлъ между Коня и Гьоксу до Бозкър имало руини
от голям средновековен град, известен под името Булгар.(15) В една
от записките на еничарина Михаил Константинович (ср. ХV век) се
съобщава, че "майстори зидари" от Караман издигнали в Истанбул
крепост по времето на Мехмед II (1451 - 1481), т.е. по времето
когато Булгар вече е започвал да се отъждествява с Караман.
Строители са били и част от българите, заселени из тези земи и
западно от тях в периода ХVI - ХVIII век, когато българските
майстори започват своето по-осезателно навлизане в тези краища.
Така че както това е станало и на други места, и тук някои от тях се
заселили за да бъдат по-близо до районите, в които работели. Запазени
са обаче някои сведения, че през ХVIII - ХIХ век когато тези части от
Империята започнали икономически да западат определени тайфи
започнали да се завръщат да строят из родните места на своите
родители. В това отношение е изключително ценно свидетелството
на Симеон Табаков в една негова статия от 1905 година, че "майстори
караманлии" работели още през ранните десетилетия на ХIХ век в
Източна Тракия, включително и в град Сливен.(16) Те били християни,
но говорели турски. Облеклото им обаче било същото като на
местните тракийци, а имената им български - Злати, Стоянни,
Весел(ос), Здрави, Велико(с), Вочани (Божан), Велцо (Велчо), Вулчко и
т.н., в които има следи и от гърцизиране.(17)
Следователно във връзка с всичко, изложено по-горе и факта, че
надписът за османски градеж е написан на български, можем да
приемем, че маймар Никола, който е работил в края на ХVII и
вероятно началото на ХVIII век в Пазарджишко и Пловдивско,
въпреки своето прозвище Караманлията е всъщност малоазийски
българин. Един от онези строители, заселили се през ХVI - ХVII век в
Мала Азия или пък техен потомък, завърнал се за да работи, а може
би дори за постоянно в родните места. Това, че е бил удостоен за
архитект от османската администрация, както е видно от
Пазарджишкия надпис, може би ни подсказва, че пътят му обратно,
най-вероятно е преминал през Истанбул, където е осъществявал
строителството на държавни обекти.
Същевременно това е най-ранното свидетелство за дейността на
малоазийските български строители в Тракия. Във всеки случай това е
един неизследван въпрос, който може би в бъдеще ще се осветли и от
нови документи, главно от османските архиви.
1. Кр. Миятев. Водач на Народния музей. С., 1923, с. 186-187.
2. К.Хаджиев. Строителен надпис от Пазарджик в Националния
археологически музей - София. ГНАМ, VIII, С., 1992, с. 405-409.
3. Н. Тулешков. Крайпътната архитектура на късното средновековие.
Сб. Българско архитектурно наследство, 1, С., 1994, с. 29-32.
4. П. Делирадев. Принос към историческата география на Тракия. С.,
1913, с. 341.
5. Френски пътеписи за Балканите, ХV - ХVIII в. С., 1975, с. 142.
6. Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVII - средата на
ХVIII в. С., 1986, с. 177.
7. Пак там, с. 258.
8. Непресъхващи извори. Пловдив, 1975, с. 250.
9. Френски пътеписи за Балканите ХIХ в. С., 1981, с. 31.
10. Пак там, с. 262.
11. Ив. Батаклиев. Пазарджик и Пазарджишко. С., 1969, с. 205.
12. Най-новият и доста подробен труд по този въпрос: Кат.
Венедикова, Българите в Мала Азия от древността до наши дни. С.,
1998.
13. Там, с. 55.
14. Пак там, с. 101.
15. Иб. Татарлъ, Към въпроса за българските племена и държавни
образувания в Мала Азия през ХI - ХV в. В: България 1300, Институции
и държавни традиции. Т. II, 1982, с. 390.
16. С. Табаков. Бележки за караманлиите и тяхната литература.
ИИД, т. I, 1905.
17. Пак там, с. 169.