ПРИНЦИПИ В КОМПОЗИЦИЯТА
Обичайната роля на стенописта е декоративна. Тя трябва да украси,
да освежи, да осмисли, да индивидуализира средата. Понякога успява да
подсили значимостта на пространството, а в редки случаи - дори и да
го промени. Тогава говорим за илюзия на стенописта. Това обаче не е
някакво случайно попадение - става въпрос за нарочно търсен ефект,
т.н. "зрителна илюзия", "тромп л,ьой" или "трики арт". У нас този вид
изкуство е малко познат и малко примери могат да се посочат. Днес
изпълняваната стенопис е или декоративно абстрактна или
конкретно илюстративна. Примери на стенописи с ефекта на
зрителна илюзия се появяват в някои телевизионни предавания, макар
че те не са в истинския смисъл на думата "стенописи". Поради
временния характер на предаванията, съответно и тези пана,
показвайки ни широки панорамни изгледи от София или пък пейзажи, са
с временен характер - обикновено фотоси.
В исторически аспект стенописта е добре познато изкуство от най-
древни времена. Още праисторическият човек е имал нужда да изписва
животни по стените на пещерите-обиталища. Египетските
майстори са ни оставили забележителни повествования за живота на
фараоните и тяхното обкръжение. Разкопките и откритията за
древногръцкото и древноримското изкуство са послужили добре на
ренесансовите майстори. А като събитие с особена значимост за
живописта и стенописта от това време се отчита грандиозното
научно откритие за линейната и въздушната перспектива, например
в "Атинската школа" на Рафаело Санти (стенопис във Ватикана от
1509-1511 г.). От времето на Ренесанса вече може да се говори за
съзнателно и реалистично пространствено изобразяване на средата,
което е в основата на зрителната илюзия. Макар че отделни примери
могат да се посочат и от по-стари времена, ренесансовият художник
е този, който успява да придаде дълбочина в своите картини и да
изобрази природата чак до хоризонта с толкова вещина, че да
изглежда като истинска. Ренесансовите картини и стенописи са
наситени и с архитектурни обекти, понеже вече е било лесно да се
изобразяват сгради със сложни очертания, декоративни профили,
куполи и стълби. Барокът от своя страна е този стил, който
затвърдява уменията в перспективното изобразяване на хора,
предмети и природа и засилва впечатленията до чувството за
взривяване на пространството. От "разтворения" таван блика обилна
светлина, надничат хора и ангели, облаци изпълват небосвода, а
архитектурните корнизи и профили се "издигат" до значителни
височини. Разветите дрехи, летящите фигури, почти осезаемото
движение на вятъра, респективно на облаците, създават изненадваща
и днес динамика на композициите. Тя се подсилва и от вещото умение
на художника да прелее реалната архитектура в нарисуваната -
тогава илюзията е пълна - "Алегория на мисията на Христос" от
Фра Андрея Поццо (фреско в Сан Игнацио в Рим от 1691-1694 г.).
В стенописите от последното столетие вкусовете на хората са най-
различни. Също и диапазонът на изобразяване е много широк - от
имитация и пресъздаване на старинни и класически образци до
абстрактни композиции и чиста декорация. За стенописите със
зрителна илюзия едно от най-важните условия е да създава
впечатление за по-голямо пространство. Най-честият случай е този,
при който изобразеното пространство започва от реалното и стига
до хоризонта. По този начин помещението зрително добива по-големи
размери в ширина или височина и усещането за простор е приятно.
Днес предпочитаните сюжети за стенописи са пейзажите. Дали това
е историческа заемка с пирамиди и застинали сфинксове, с римски
храмове и руини или обикновен пейзаж, всички подобни творби се
изпълняват като реалистична живопис. В тях силно се акцентира
върху изобразяване на пространство с голяма дълбочина, разбира се с
обичайните растителни видове - дървета и храсти. От животинския
свят може да се срещнат също така всякакви, понякога дори и
екзотични папагали, пауни или маймуни. Разбира се - и някои вази,
кашпи, балюстради и арки също участват в композицията. Особено
популярни са морските пейзажи - с широки топли плажове, пенливи
морски вълни и задължителната южна флора. Интересни са и тези
пейзажи, които създават илюзията за подводно пребиваване - с риби,
октоподи, корали и други морски чудеса. Описаните така картини
навяват представата за една разновидност на изкуството - кича,
който не е бил никога чужд на никое общество и който, за съжаление,
като че се утвърждава и у нас, дори и след сравнително дълъг период
на системно убеждение и обучение в качествата на стойностното
изкуство.
Така или иначе - това се отнася до образоваността и вкуса на
конкретния потребител. Но ако говорим за самия вид изкуство -
трябва по-скоро да се анализират начините и средствата за създаване
на илюзията. За силното и абсолютно задължително присъствие на
перспективата вече стана дума. Колкото тя е по-точно приложена,
толкова изобразеното пространство е по-реалистично и
възможността да се възприеме като продължение на
съществуващото - по-силна. Тук трябва да се има предвид не само
линейната перспектива - заради архитектурните елементи, алеите и
други праволинейни обекти. Необходими са добри познания и по
въздушна перспектива, при която цветната тоналност избледнява в
дълбочина. От значение са и някои допълнителни условия за
изобразяване на светлината - съответствие с географската ширина,
часовете на деня, засенчвания, дълбочина на хоризонта и други, които
трябва да намерят израз върху рисуваната стена.
Всичко това се отнася до композицията, до рисунката. А за да бъде
илюзията по-убедителна, едно от най-сигурните средства за това е да
се нарисува вид преграда - прозоречна рамка, парапет, арка, врата,
портал или нещо подобно. Наличието на този преден план създава
илюзорна преграда, но и сигурна връзка с изображението. В противен
случай имаме просто нарисувана стена. Рамката на пресъздадения
прозорец или врата със сигурност ще ни създаде илюзията, че
надничаме през него. Такъв пример и достатъчно доказателство за
това е "Пейзаж през отворения прозорец" на Линкълн Селиман
(стенопис в частен дом). През рамката на вратата се вижда балкон,
на него е сервираната маса за закуска, а в далечината се вижда
морският хоризонт - всичко е простичко, но и много убедително и
възможно в ежедневието.
Друг начин за постигане на пълна илюзия е създаването на преден план
чрез естествени камъни или предмети като част от реалното
пространство. В широкомащабното платно на Плевенската епопея е
използван този трик. На преден план от около 3-4 метра е изработен
макет на сраженията - с разхвърляни тук-там войници-кукли,
някогашни истински оръдия, пушки и други военни атрибути, наред с
трева, храсти, камъни и т.н. Вертикално опънатото платно отзад
пресъздава моменти от обсадата на Плевен с художествени средства.
Преливането от едната реалност в другата се получава благодарение
на предметите, използвани като преден план, които почти
незабелязано "преминават" в платното.
Подобен пример, но без разказвателен момент, е този от 1986г. на
композицията "Полунощ-пладне" от Кларюс в комплекса Дефанс в
Париж. Той показва удачната идея на автора да създаде директна
връзка между рисунката си и елементи от живата природа.
Стенописта е изпълнена върху вентилационно съоръжение, което е
"стъпило" във воден басейн. Нарисуваните върху него камъни и скали
се смесват с истинските, които са привидно естествено
съществуващи във водата. Впечатлението за природна естественост
и реалност е постигнато с малко средства и е много успешно. За това
допринасят и подвижните сенки от дърветата, също и отблясъците
по водната повърхност и техните отражения върху стената.
ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ШАБЛОНА
Оказва се, че илюзията в стенописа има много направления и много
проявления: от традиционния пейзаж, който под формата на тапет
(като търговска стока) намира широк прием в дома на средния
потребител, та чак до голямото изкуство, което се реализира рядко,
но пък се оценява по достойнство.
Едно такова нетрадиционно поведение на стенописец показва
френският художник Пиньон-Ернест. Той е концентрирал вниманието
си върху реалистичната рисунка, в чието изработване демонстрира
изключително майсторство. Проучването на даден проблем или идея
при него се предхожда от щателни скици и подробни рисунки.
Предварително изучава и мястото, където ще експонира творбите
си. Обикновено това е градска среда, стени на представителни
обществени сгради, но понякога използва и занемарени градски места
според идейния замисъл. След това пристъпва към сериграфно
отпечатване и размножаване, накрая - многотиражно разлепване по
набелязаните места. Разлепвал е по 400 ("Артур Рембо", 1979), по 500
("Експулсираните", 1979, Париж), стигал е до 2000 сериграфни копия
("Хавър", 1972, град Хавър). Творбите му представляват най-често
човешки фигури в различни ежедневни пози и състояния, разработени
по класически реалистичен начин - мъж с пазарски чанти или пък жена,
приседнала на прага. Понякога обаче разработва фигура, която в
екстремна поза и с максимално натоварване на мускулатурата едва се
е закрепила на някой прозорец (Акция "Бокачо", Сералдо, Италия, сериграфия, 1982г., детайл, Пиньон-Ернест, фиг. отгоре). В друг случай от нарисувано
подземие се подава изтерзано човешко тяло. Експресията и реализмът
се конкурират, а хартията, върху която са изобразени фигурите,
трудно се различава от стената, върху която е залепена. Така като
цяло творчеството му е особен вид синтез, при който в равна степен
са застъпени традиционното добре познато класическо рисуване,
експресивната емоция и в същото време - авангардната
инсталационна проява. Работата му е изненадващо силна като
послание, но и много впечатляваща като взаимодействие с
архитектурната среда. Всичко това се получава в резултат на
забележителното артистично умение на художника, но разбира се и на
зрителната илюзия, която той съзнателно е поставил като акцент в
своята изява.
Споменах понятието "синтез", което по принцип използвам много
предпазливо. Пълно взаимодействие на стенописа и архитектурата,
синтез в неговия истински смисъл, се среща много рядко. Необходимо е
взаимно зачитане на достойнствата на двете изкуства, за да се
говори за синхрон. Необходимо е двете да заживеят общ живот, за да
се каже, че са постигнали синтез. Интересно е, че такъв именно
синтез се е проявил чрез ефекта на зрителната илюзия в стенописа в
църквата "Св. Атанасий" в с. Калища. Авторът проф. Олег
Гочев е създал стенопис в северната абсида на трансепта (певницата),
в която е изобразил Св. Св. Петър и Павел да държат в ръце църква.
Реално съществуващият прозорец от абсидата се явява като прозорец
на нарисувания архитектурен обект. Илюзията е любопитна. Може би
на пръв поглед дори изглежда, че е лесно сътворима, но според д-р
Зарко Ждраков (съавтор на идеята) не съществува друг такъв пример
в практиката: следователно този случай може да се смята като едно
интересно постижение за нашата църковна стенопис, създадено в
днешно време с обединените усилия на изкуствовед и художник.
През 70-те години на няколко пъти се подхващаха акции за
"разхубавяване" на жилищните комплекси. Идеята се състоеше в
изписване на калканите на блоковете със стенописи или мозайки.
Смяташе се, че това е начин да се тушира еднообразието на
типовото строителство. Примерите от това време са преди всичко
декоративни - с геометрични композиции или пък фигурални, които
показваха вкус към особен вид стилизация, при това - с национални
елементи. Практиката да се покриват калкани в по-ново време е с
повече варианти и възможности - предпочитат се рекламните пана,
но се изпълняват и свободни рисунки. Една такава е изписана върху
калкана на съборената наполовина сграда на бул. "Тодор Александров"
при разширяване на улицата и прокарване на метрото под нея. Тя е с
претенциите за реалистичен пейзаж, който в долната си част е в
тъмна тоналност и трябва да създаде впечатлението за връзка със
земята, а в горния си край - имитира леко облачно небе. Усилията
очевидно са били благородни, поне е покрит един грозен калкан. Друг
един калкан в съседство (пресечката на бул. "Т. Александров" и ул. "Цар
Борис I") е разработен по-декоративно, с композиция от безброй
листа, като обобщена рисунка в синьо-зелен, доста активен цвят.
Значително по-интригуващ, с необичайния вид зрителна илюзия в него,
е проектът за стенопис върху калкан на жилищна сграда (2001, Иван
Газдов). Особеното в този случай е, че използва традиционен
за него графичен подход. Опирайки се на дългогодишния си опит в
съчетаването на образи (т. нар. "Двойни силуети") чрез взаимното
гранично очертание в два цвята, той предлага интересна зрителна
загадка. С ясния си контур и чистите форми стенописът демонстрира
знакова стойност и е много подходящ за наблюдение от по-голямо
разстояние. Този уникален художествен похват, своего рода личен
печат на художника, е създал образи, които биха могли да се разчетат
само при внимателно вглеждане и интелектуално съпричастие -
черните образи по особено сполучлив начин се "вграждат" в жълтите
образи, създавайки обща пластична композиция. "Те са примери на
перманентно преобръщане, карнавална кинетичност - при все
привидната си фиксираност". Използвайки дадеността на калкана,
този стенопис се вписва по един неочаквано активен начин в
градската среда, защото образите в него "не символизират, а
осъществяват непрекъснато движение" (Змийчаров).
ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ОГЛЕДАЛНИЯ ЕФЕКТ
В интериорния дизайн много пъти се търси провокативен ефект от
пространството. Когато архитектурната даденост е неблагодарна в
такъв именно смисъл, тогава търсеният ефект се постига с
художествени средства. И най-лесно това става със средствата на
илюзията. Колкото рисунката е по-неорганизирана (още по-добре, ако
е абстрактно-декоративна), толкова стабилните опори и
ориентацията в пространството се загубват, т.е. ефектът е
постигнат. Като пример може да ни послужи ресторантският салон
на клуб "О'Шипка", близо до Университета в София, в който
съзнателно е търсен художествен ефект, не влизащ в тектоничен
диалог с конструкцията и пространството. Един друг пример на
ресторант, обзаведен от английския художник-стенописец Робърт
О'Диа води до същите заключения. Авторът е използвал
ритъма на рисувани пана и огледала, с издължени във височина размери.
Изискванията на собственика са били да бъдат използвани
декоративни елементи от Густав Климт - известен с богатството
на цвят и оригинални форми. Ефектът от паната е многократно
размножен от огледалата и се смесва с реалните стенописни пана, в
резултат на което пространството загубва своята единност.
Огледалният ефект е често употребявано средство в интериора: с
обичайното му приложение заради ефекта на зрителната илюзия за
разширение на пространството, но много често и заради зрителното
объркване и любопитните ситуации, в които може да изпадне човек,
загубил точната ориентация в затворено помещение.
Ще си позволя и едно отклонение с пример, който не се отнася точно
за стенописа, но има пряко отношение към въпроса за илюзията.
Венцеслав Костов работи в една област на изкуството, в която
използва особени визуални начини за изграждане на перспективен образ
на една сграда върху настилката пред нея като отражение в спокойна
водна повърхност. Той е завършил дизайн в Полша и една от първите
му прояви представлява зрителен експеримент, който достига до
комплексния образ на предмет и полученото по фото-начин негово
отражение. Студентските експерименти в една артистична среда,
различна от тази в България на границата на 70-те години, очевидно
са го стимулирали да задълбочи опитите си в "зрителната игра".
През 1994 година Костов осъществява един свой проект в Ниборг,
Дания, в рамките на фестивала SOFA с мото "Изкуството да излезе
на улицата". Образът на двуетажна сграда е отложен върху
асфалтовата площадка пред нея с вододисперсни акрилни бои, така че
изображението бързо се отмива от дъжда и пешеходците. Но там
вече е получил международен атестат и една година по-късно той
осъществява подобна творба в Балчик с название "Мираж" (като
участник във фестивала "Две състояния"). Впрочем хронологията на
неговите изяви не е толкова важна в случая, колкото необичайния
метод, който той използва, за да постигне ефекта на водното
огледало. Подобоно на ренесансовия уред за перспективно построение,
което сме виждали върху стари гравюри, Венцеслав Костов е направил
собствено приспособление. И ако като студент е ползвал само един
картонен кашон с пробиви на определени места, днес той си служи с
усъвършенствана самоделка за определяне размерите и оптичните
деформации на изображението. Върху плочника той създава разтеглен
и наглед издължен образ, който обаче погледнат от подходящо
избраната и единствена гледна точка, изглежда като застинало
отражение е спокойна вода.
Много успешна творба той реализира през есента на 1997 в градската
градина в София. На дъното на езерото срещу Народния театър,
което тогава пустееше без вода, той нарисува Огледалния образ на
театъра. Той беше "създал принципно нов образ от
съществуващата реалност, без да къса с нея" (сп. Изкуство). Това
беше едно чудесно хрумване, защото беше вложил оригиналната си
мисъл - техническа и художествена, защото се получаваше "интересен
оптичен феномен" и защото беше игра на въображение и възприятие.
Още един такъв образ, образът на Националния дворец на културата,
ни изненада в дните на месец май тази година по време на фестивала
на визуалните изкуства "София Даунтаун", който се прави за втори
път в рамките на Седмия Салон на изкуствата. Този път
изображението е изпълнено с фасаген, а върху плочника е означена
единствената вярна точка на стоене, откъдето може да се възприема
в неговия "идеален" вид. Илюзията за отражение в спокойна вода и
този път е пълна. Но сега пролича и още нещо, което е характерно за
творчеството на Костов. Тук, в парковата среда на НДК, се изяви
по-ясно нетрадиционното "вграждане" на образа в общественото
пространство и в градската среда. С интереса на минувачите и с
художествения образ, който се разкриваше само пред "посветените"
(тези, които разчитаха значението на изрисуваното око върху
плочника), огледалното изображение на НДК направи достояние на
повече хора тази необичайна артистична сплав от перспективни
познания и художествен усет, която се превърна и в експеримент с
въображението на хората.
Примерите за майсторски изпълнена зрителна илюзия са много и не
бих могла да изброя дори малка част от тях. А вероятно и няма
художник, който по един или друг повод да не е бил изкушен от играта
на изображения. Казвам "игра" и това наистина е така - и за артиста,
и за зрителя. Това е забава за окото, която обаче изисква много добри
теоретични познания по перспектива, както и практически опит по
отношение на изобразителните техники. Сериозното професионално
отношение не изключва понякога и шегата - като например
популярната рисунка-закачка, изобразяваща клекнало куче-пазач зад
вратата или кацнали кокошки върху рамката на прозореца. Загадка и
радост, трик и удоволствие - артистичният похват на зрителната
илюзия съпътства човека от стари времена. А днес този похват
непрекъснато се оплодява и обогатява от неизчерпаемата фантазия
на художника и от ненаситното желание на зрителя за все по-
интересни и по-забавни зрителни приключения.
арх. Веселина ГРЪНЧАРОВА
Ползвана литература:
1. Wrigley, L. Trompe l'oeil, N.Y. 1997, 2000.
2. Chalumeau, Jean-Luc. Le bisin de la paroi de la caverne, Eighty 27,
actualitees.
3. Flohic, Catherine, Ernest Pignon-Ernest, Eighty 27, actualitees.
4. Змийчаров, П. Граофикатура - Иван Газдов, албум, 1999.
5. Списание Изкуство, бр. 87-89, 2001.