Когато мислим градоустройството в архитектурен контекст, ние го разглеждаме като вид архитектурно поектиране; то, разбира се, далеч не е само това. Съответно неговия проудкт разглеждаме като особен, специфичен архитектурен продукт - толкова по-"отдалечен" от архитектурата в тесен смисъл, колкото е по-голям неговият мащаб. Ето защо, ще повторя и тук - историята на градоустройството е история на идеите в по-голяма степен от историята на архитектурата.Развитието на градоустройството в България следва войната отговаря на обществените потребности и реагира на проблемите, които възникват вследствие на обществено- икономическите и политическите реалности в страната. В същото време то се вписва в световния или най-малко общоевропейския градоустройствен контекст. Идеите за чистото функционалното зониране, а впоследствие за смесването на функциите, за микрорайонното членение, за комплексите-спални в периферията, реализирани по индустриален начин, за повишаване, а впоследствие запонижаване на етажността, за радикалната трансформация или щадящото обновление, за селищните системи, пешеходните зони, транспортните системи и т.н., удачите или неудачите вследствие на тяхното прилагане, са колкото конкретно обусловени, толкова и явления от световното развитие на градоустройството.

Ще се спра на три явления в следвоенната ни архитектура, които според мен представляват не само постижения, но и фокусират в себе си най-добрите черти на българското градоустройство изобщо - реализъм, връзка с конкретните природни дадености, тактична намеса в съществуващата градска тъкан, стремеж към съхраняване на човешкия мащаб. Това са черноморските курортни комплекси, пешеходните пространства в градските центрове и опазването и вписването на архитектурното наследство в съвременната градска тъкан.

През втората половина на 50-те години възникват предпоставки за отхвърляне на наложената архитектурно-градоустройствена догма. Преодоляването на старата линия и утвърждаването нановото съвсем в духа на тогавашното време, понякога става и с декретиране. Но още първите прояви на градоустройството след настъпилия прелом представляват ярки творческипостижения. Това се отнася за жилищните комплекси в София - "Вл.Заимов" (Богдан Томалевски с колектив, 1956 - 1957 г.), "Ленин" (Васил Вълчанов с колектив, 1957 - 1958 г.) и особено за черноморските курортни комплекси "Дружба" /"Св. Константин"/ (Коста Николов с колектив), "Златни пясъци" (Георги Ганев с колектив) и "Слънчев бряг" (Никола Николов с колектив). С тях нашата архитектура отново се приобщава към световния архитектурен процес. Впрочем, по същото време тя завоюва и първите си международни успехи с постиженията на нашите архитекти в Близкия изток и на международни конкуси. Архитектурно-градоустройственото планиране на тези комплекси почива на принципите на преоткрития Модернизъм - опростени обеми, разположени свободно средпейзажи, в пространството, което протича между тях и през тях, леки, лентовидно остъклени фасади. (В скоби ще отбележа, че прочутият спор за "социалистическия" вертикален прозорец срещу "капиталистическия" хоризонтален изненадващо има своя исторически прецедент: Огюст Пере навремето се опълчва срещу френските модернисти, настоявайки, че "процорецът трябва да стои изправен като мъж"). Но не само това - архитектите вземат на въоръжение модерната интерпретация на традиционни форми и градоустройствени похвати, главно (но не само) от нашето национално архитектурно наследство. Веднаж открита, тази формула неиземнно поражда сполучливи резултати, които достигат своя връх в хотелската група "Созопол - Несебър" в "Слънчев бряг". Несъмнен творчески успех е и "Албена", а също така "Дюни" и "Елените", чиято градоустройствена концепция отразява вижданията на един по-късен етап.През 60-те години се утвърждават редица композиционни принципи за решението на градския център - оформяне на просторен градки площад с функционално групиране на главните обществени сгради около него; разкриване към природни дадености - градска градина, озеленен хълм, река; освобождаване на центъра от моторно движение. Извеждането на транзитните трасета - тангенциално или рингово, позволява създаването на богато решена пешеходна зона в центъра, което е една от най-популян начис с традицията, и то главно с националната традиция - от физическото съхраняване на архитектурно-градоустройственото наследство до прилагането на традиционни елементи, пространствени открития и композиционни принципи, интерпретирани по съвременен начин.Така направеното в миналото присъства в постиженията на ХХ век, а непреходните стойности на народната архитектура винаги ще бъдат основен източник на творчесик импулс и творческо своеобразие.

Пешеходните пространства са една от плодотворните градоустройствени идеи през 70-те години. Разбира се, това не е чисто българска идея, но тя намира тук благодатна почва за развитие в традицията на вечерната разходка или като интерпретация на възрожденската чаршия.Първите идеи за изграждане на пешеходни пространства у нас се зараждат през 60-те години (ОГП - Русе) (Иван Никофоров. Основни проблеми при изграждане на пешеходните пространства на градовете у нас. - Сп. "Архитектура", 1984, N...). След първата съвременна пешеходна улица, изградена във Враца през 1974 г., през следващите години са осъществени пешеходни пространства в много наши градове. Избистрят се и основните проблеми и принципи: разполагане в орагнизам на града и организацията на движението и паркирането; определяне на социалното съдържание и функции; връзката с околната среда; определяне на размерите, формата и пропорциите; архитектурното решение на околните сгради; художественото решаване на настилките и цялостното благоустройство с малки архитектурни форми и обекти на дизайна, зелени и водни площи, цвят и изкуствено осветление, произведения на другите изкуства (виж Ив.Никифоров, цит. съч., а също така Ив. Никифоров. Обновяване на старите търговскиулици и квартали в центровете на градовете и превръщането им в пешеходни зони. - Сп. "Архитектура", 1979, N 10; Ив. Никифоров. Търговски центрове. С., 1983; Пенчо Велев. Пешеходни пространства в градските центрове. С., Техника, 1979, 227 д.). Въпреки някои залитания към разхитителна пищност и прекалена "пешеходизация", като цяло това са едни от най- привлекателните пространства в нашите градове. Едва ли би могло и да бъде другояче - пешеходното пространство предполага човешки мащаб, грижа задетайла и градския партер, създава условия за спокойно общуване и възприемане на архитектурната и природна среда.

Третата идея, дала забележителни плодове в следвоенната ни архитектура е опазването и вписването на архитектурното наследство в съвременната градска среда - както отделни фрагменти, така и ансамбли и дори цели селища. Всъщност интересът към традицията в българската архитектура от 20 век никога не е заглъхвал напълно. Дори общата ориентация към функционално, модерно градоустройство през 60-те години, към високотехнологично бъдеще, не изключва опазването на историческото наследство до Освобождението, когато е цялостно съхранено и определя облика на населеното място. Тогава Несебър е обявен за "град-музей" (1956 г.), разработват се градоустройствените планове на Созопол (М.Соколовски, Ц.Хаджистойчев, Б.Камиларов), Мелник, Велико Търново (Н.Николов, Ат.Агура). Постепенно се налага концепцията за запазване не на отделни архитектурни паметници в чужд контекст, а на цели ансамбли. Плод на тази тенденция са запазените въэрожденски ансамбли в Копривщица, Мелник, Пловдив и другаде. През 80-те години се утвърждава по същество градоустройствен подход - запазване не само на отделните паметници, но и на обемно-пространствената структура, виждане, развило се още в края на 60-те години. С други думи, сега завареното като обемно-пространствена структура вече става основен градообразуващ фактор; културните стойности, които носи, добиват не по-малка, а дори по-голяма важност от функционалните, комуникационните и другите проблеми; "престижът", професионален и обществен на новото, на преобразуването, отстъпва пред този на приемствеността от старото, на съхраняването. Тази промяна в ценностната ориентация е съпроводена и сразширяване на обсега на архитектурното наследство, като в него се включва и следосвобожденската архитектурно-градоустройствена субстнация. Така наред с възрожденското градоустройствено наследство, което най-често оформя повече или по-малко обособена част - "варош" ("варуша"), или даже облика на цели селища; античния пласт, който присъства често в подземните нива, и завареното от след Освобождението прибавят още един културно-исторически пласт в градската среда - обикновено в централните градски части.

Ако се вгледаме в тези три явления от следвоенното ни градоустройство, ще забележим нещо, което ги обединява. Това е, в различна степен и по различен начин, - тяхната взаимосвързаност.

(със съкращения)
арх. Лило ПОПОВ

Този текст се основава на разработките на автора в Центъра за архитектурознание към БАН "Българското градоустройство през 80- те години: идеи и тенденции" (1993 г.) и "Градоустройството в България: 1944 - 1989 г. Общи градоустройствени идеи" (1996 г.).

Текст на цялата статия

Автор на СТАТИЯТА

| Към начало| Предходна страница | Към титулна страница |