Ние изброихме само една част от жестокостите, които са извършени след 19 май. Ще дойде ден, когато македонската емиграция в България ще издаде черна книга с подробни данни за побоищата и убiйствата, които станаха след въпросната дата. Но и те са достатъчни, за да опровергая думите на военния министър в кабинета на Кимон Георгиев. Те навяват и на други, много тъжни мисли, за ролята на някои офицери от българската армия, които покриха челата си с вечен позор.

Култът към българската армия е бил винаги един от най-светлите. Армията изпълно доблестно своя дълг и тя не носи никаква отговорност за злополучните договори за мир, които разпокъсаха българския народ. Армията е най-могъщия стълб на народната сигурност и неговите национални идеали. 19 май бе отрицание на тия национални идеали. Той бе насочен срещу поробените българи, които продължаваха делото на Отца Паисия, на Левски, Ботев, Делчев, Груев, Тошев, Александров и на техните многобройни последователи. “Ние сгрешихме пред собствения си народ. По вина на своята армия, България се намира в днешното положение”. Това бе откровената и честна преценка на военния министър генерал Луков, който с доблест призна извършената грешка на участниците в 19-майския преврат. Но това откровено признание не отмива престъплението, което някои офицери извършиха по отношение на собствените си братя. Имената Чернев, Иванов, Трънка, Марко Атанасов и пр. ще се споменават с същото отврашение, с което се споменават имената на сръбските и гръцките убийци на невинни македонски българи.

Тук му е мястото да изтъкнем и следното: ако след 19 май не се проля повече кръв в България, заслугата за това се пада единствено и изключително върху ръководителите на македонското освободително движение. Ние знаем, че има малоумни люде в България, които отдадоха това на страх в тия ръководители и на желанието им да запазят собствения си живот. Ние знаем и недоволството на звенарите от поведението на жертвите си след извършения преврат, които им отнеха възможността да устройват вартоломееви нощи чрез българската армия. Знаем и разочарованието на сърбите, които съобщаваха предварително в вестниците си за “кървави сражения”, станали в Петричко между български войскови части и групи от македонски революционери. Но всичко това се осуети, защото македонските водители имат ясно съзнание за своя дълг и съумяха, чрез жертвуването на известни форми на своята организация и чрез понесените стоически страдания, да останат верни на освободителната борба на своето Отечество и да избегнат проливането на българска кръв. Ще дойде и за това ден на по-обективна преценка и тогава ще се отдаде справедливостта от най-големите ни врагове на горното наше твърдение.

Но нека продължим изнасянето на факти от мартирологията на македонските българи в Царството след 19 май, както и някои други факти, които характеризират сърбоманството на известни лица от тогавашната българска власт.

Малко след преврата в България се създадоха лагери за македонските дейци. Повече от 900 души бяха интернирани, или държани в Лом, Карлово, Ловеч, Варна, Плевен, Татар-пазарджик, Айтос, Поморие и пр. (в първите три града имаще лагери, а в другите градове се пращаха интернираните). Тия стотици българ. граждани се откъсваха от семействата им, които оставаха на улицата и се пращаха в чужди за тях места. За мизерията на тези семейства, както и на отдалечените им близки няма да говорим.

Всички ръководни тела на легалните македонски организации бяха поставени под полицейско наблюдение, докато един ден членовете на Националния комитет: Георги Кондов, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов и Георги Османков, заедно с бившите народни представители от македонската парламентарна група: Стоян Филипов и Петър Мърмев, бяха арестувани и пратени в Военните погреби. Властта нареди свикването на някаква конференция ма “македонски общественици” в Крушовския дом, която да избере нов Национален комитет. Няколко подставени лица и няколко хулигани “избраха” новия комитет, листата за който бе дадена от Георги Кулишев. Това бе проява на “волята на македонската емиграция”. Разбира се, че емиграцията нямаше нищо общо с тоя полицейски комитет. Тя го бойкотира и той трябваше позорно да си отиде.

Заловените членове на македонското освободително движение Владимир Куртев и Йордан Чкатров са били затворени в Военните погреби, в стаичката, където се е обесил покойният полковник Маринополски. Своеобразно звенарско отмъщение!... Един ден те са били дигнати от там и заедно с арестувания бивш македонски нар. представител Васил Ив. Василев, под силна охрана, са били отведени в военните казарми в планината при Петрохан, където са прекарали десетина дни напълно откъснати от света, без връзка с домашните им, поставени под изключително строг режим. В последствие се е разбрало, че тогавашния военен комендант на столицата, полковник Тановски, ги е отдалечил от София, за да не се извърши посегателство върху тях от бандитите, които организираше звенарската власт.

Наскоро след това Йордан Чкатров е бил наказан, по заповед на тогавашния началник на Софийская гарнизон генерал Цанев, сегашен главен адютант на Царя, с едномесечен карцер в гарнизонния затвор, защото е говорил срещу правителството на Кимон Георгиев, срещу участието на войската в станалото противомакедонско дело и в защита на македонската организация. В затвора Чкатров обявил гладна стачка и на четвъртия ден е бил върнат при другарите си в Погребите.

През м. септемврий с. г. Владимир Куртев, Йордан Чкатров, Михаил Монев, Стоян Филипов, Петър Мърмев, Васил Василев, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов, Георги Османков, Тодор Пиперевски и Петър Герасимов, са били отведени в Лом  и настанени там в едно помещение на казармата, един и половина метра дълбоко в земята. Подземието е било нехигиенично - влажно и тъмно. Мнозина от затворените носят спомени и в настоящия момент от него - ревматизъм, болки в гърдите, болки в главата и очите. След залавянето на Жоро Настев и Кирил Дрангов, двамата са били докарани в същото подземие.

Гореспоменатите наши братя са били изпратени при най-доверения офицер на звенарите - полковник Марко Атанасов, тогавашен командир на втори конен полк, уволнен след несполучливия опит за преврат от Дамян Велчев през октомврий 1935 г. Марко Атанасов се е държал жестоко с тях. Той е бил смутен от съчувствието на гражданството и голямата преданост на Ломската македонска емиграция към невинно затворените македонци. За да внесе страх сред емиграцията и да сплаши ломското гражданство, той е интернирал 6 души граждани и е нанесъл личен побой над Мане Арсов, родом от Щип, син на известния български патриот Арсо Лазаров, внук на Тодор Лазаров, познат адвокат в града и бивш кмет на Лом. Тия мерки, обаче, не са дали очаквания резултат. Вниманието на Ломските граждани и на емиграцията към затворниците е било постоянно и трогателно.

От лошите условия в подземието Петър Мърмев е получил паралитичен удар, а Христо Зографов е страдал от крайно нервно разстройство, което можеше да има фатални последици за него. Този даровит българин, политически секретар на Националния комитет, бивш и настоящ гимназиален учител, дължа живота си на една случайност. Георги Кондов, председател на Националния комитет, почина от разрив на сърцето малко след неговото освобождаване. И той не можеше да понася спокойно страданията на македонските изгнаници в България и позора, който светотатствено се вършеше от името на българската армия, в която бе служил като офицер в най-върховния момент на отечеството. Не един път Вл. Куртев, син на български полковник от Бесарабия, загубил по бойните полета двама свои братя офицери, с жив брат зап. офицер, инвалид от войната, самият той запасен капитан, награден с всички ордени за храброст, поради изключителното си геройство в войните, от които се завърна с белезите на шест рани, Куртев е охкал по цяла нощ в помещението от болки в сърцето, без да има кой да му даде медицинска помощ. И когато на другия ден е бил докладван този скандал на гранизонния началник, полковник Жилков, той мълчаливо се е отдалечил от телената ограда, където го е изчакала една група от задържаните.

Имало е случаи, когато близки на задържаните, дошли чак от София да видят своя син или баща, са чакали с часове при минус 20 градуса под нулата, докато благоволи г. подполковникът да даде нужното разрешение. В Лом е било замислювано убийството на “арестуваните михайловисти”, за което загатна и бившия министър-председател ген. Златев в своята публична реч, държана през февруарий 1935 г. в софийския салон “Роял”. Може би в бъдеще ще се разкрие и оная случайност, която е предотвратила изпълнението на тая пъклена замисъл.

За звенарите беше важно да се убие вярата в ВМРО, като се очернят хората, които заемаха първи места в нея. Затуй те подеха силна атака в “Нови дни” и “Камбана” чрез факсимилета от заловените книжа на Органиацията и направените “разкрития” по разни афери. Какво трогателно единодушие се манифестира публично тогава от Георги Кулишев и Лазар Поповски - директорите на гореспоменатите вестници - какво чудно единство на морал и еднаква “погнуса” от “позорните дела на Петричката организация”!.... Наистина, за ВМРО ня можеше да съществува по-голяма чест от това да бъде атакувана от Кулишев-Поповски. Какво общо може да има между светлите дела на Македонската организация и хора като двамата, чийто съвести са затворени в чуждите каси? Но, сръбските интереси налагаха Организацията да се очерни, затуй почнаха да хвърлят чернило върху първия човек на тая Организация - Иван Михайлов и чрез него на унищожат морално и останалите му другари.

Иван Михайлов беше грозният демон за сърбите, а от там и за технитие слуги в България. Той имаше великия грях, че работи с най-голям идеализъм и енергия с своя учител Тодор Александров; че по волята на Организацията и поради своите качества, замести последния  след неговата трагична смърт; че с фанатизъм и с всички сили бранеше българското име в Родината си и издигаше високо идеала за свободна и независима Македония. Белград не можеше да му прости този велик негов грях и като не можеше да убие него, уби жестоко при моста на Отиня, в Щип, стария му баща Мише и неговия брат Христо. Но дойде 19 май, когато умопомрачени български официални органи, се нагърбиха с тая задача. За тяхно нещастие, всичките им усилия да намерят Михайлова останаха суетни. Тогава звенарите замислиха да постигнат неговата морална смърт. Затуй разпространяваха измислиците, че Иван Михайлов е избягал в Турция, като е задигнал милионите на Организацията, че той е получавал месечно над 50,000 лева заплата, че неговите другари са били възнаграждавани месечно с 40,000 лева издръжка и пр. и пр. “Клеветете, клеветете, все нещо ще остане”. Това беше максимата, от която звенарите очакваха търсения резултат. Тия клевети се придружаваха с снимки на разровени трупове, “жертви на Петричката организация”, които трябваше да представят организацията в неистинска й светлина. Подобна една снимка, поместена в в. “Нови дни”, на 10 скелети, разровени в околностите на Крупник, наистина правеше грозно впечатление.

Вестник “Камбана” не отстъпваше на своя събрат. В един брой обширно се описваше, как Иван Михайлов, ВЛ. Куртев, Жоро Настев и Кирил Дрангов, след връщането им от Македония, са устройвали оргии в Кюстендил, където са им били водени момичета чак от София. Те бяха представени като обикновени развратници, които, в името на злочеста Македония, пиянствуваха и се отдаваха на най-долни страсти.

Но истината не може вечно да стои погребана. Тя може да бъде разпъвяна на кръст, но часът на нейното възкресение неминуемо ще дойде. Установи се, че разровените скелети при Крупник са били на една емигрантска чета, нахлула от Сърбия преди 7-8 год., която е била унищожена от военните власти и тамошната милиция. Македонската организация никога не е бягала от отговорност за смъртните наказания, които е налагала по необходимост и след изчерпването на всички средства за вразумяване на противонародни елементи. Но тя не можеше да носи отговорност за чужди деяния, които умело се стоварваха върху нейния гръб. И по-далечни среди разбраха, че Иван Михайлов и неговата съпруга, отидоха в Турция като последни бедняци и водеха скромен живот с лептата, която техните сънародници от Америка редовно им изпращаха. Установи се, че най-голямата месечна издръжка на организационните лица е била от 6,400 лева, т.е. около 65 долари по днешния курс на долара. Куртев, Настев и Дрангов дадоха под съд клеветника, за да докаже в съда “престъпленията”, които те са извършили. Делото бе отлагано за дълго време и бе разгледано чак към края на 1936 г. Клеветникът Лазар Поповски бе признат за виновен и осъден от Соф. областен съд на година и 15 дни затвор.

Клеветите на звенарите скоро се разбраха и от оная част на българското гражданство, която не бе посветена по-интимно в живота на организацията. Те познаваха своите водители, познаваха големите им качества и добродетели и вярваха в тях. Неистовите крясъци на “Камбана” и “Нови дни” не можеха да прикрият грозното престъпление, което се извърши с интересите на държавата и нацията. И не бяха тези морални нищожества, които можеха да затъмнят нравствения образ на една Организация, която, посветила себе си на принципите на свободата, е изградена с най-чистата кръв на хиляди знайни и незнайни македонски мъченици. Тя ще продължи да служи вярно на своето Отечество, докато се изпълни народната воля.

След поемането на властта звенарите направиха списък на всички български чиновници, по произход от Македония и уволниха “неблагодеждните” от тях. Чиновници, които са проявявали най-голяма добросъвестност при изпълнението на своите служебни обязаности; лица, която са прекарали по 15-18 години в съдебното ведомство, или в други отдели на българската администрация, бяха изхвърлени на улицата, а семействата им оставени да гладуват. И техния грях бе, че са мислили и работили за Македония, като не са манкирали никога да изпълняват най-ревностно възложената им служебна работа.

Поруганието на македонската майка в пределите на Царството беше на мода за някои самозабравили се държавни органи. Съпругата за славно загиналия и прочут полковник от ген. щаб Борис Дрангов - г-жа Райна Дрангова, бе изпъдена от Банско с сила по заповед на полковник Трънка. Тя бе отишла там, за да се лекува в баните в Добринище.

По заповед на същия полковник бе изпъден и американския писател Ст. Христов, който по това време се е намирал в почивния дом “Йордан Гюрков” над Банско. Г-н Христов в напуснал възмутен България, като е предал предварително своя енергичен протест в канцеларията на Двореца.

Някои чиновници от Дирекцията на полицията в София са проявявали публично своя цинизъм. Едно нищожество  - Никола Нинов, тогавашен началник на политическия отдел, а в последствие началник на административ. отдел при същата Дирекция, е викал на г-жа Миникова: “Мръсни македонци, аз ще ви науча. И аз съм си турил главата в торбата, но и вие ще видите”.

Убийството на сръбския крал в Марсилия предизвика паника в звенарската власт. Гръм падна от ясно небе и разпръсна нечестивите пълчища. Ако подобно нещастие беше станало с българския Цар, положително е, че нямаше да настъпи подобно смущение. Но в Марсилия загина “кралят-обединител”, “кралят-рицар”, който малко преди това украсяваше гърдите им с сръбски ордени и им благодареше за жестокостите, извършени така безрасъдно и така подло върху собствените им братя - македонските изгнаници в България. Действително, светът изтръпна от чудния подвиг на ненадминатия герой Владо Черноземски, когото звенарите побързаха да нарекат “вулгарен убиец”, “изрод”, “недостоен син на своята нация”. Културният свят осъжда по принцип убийствата, но той оцени правилно събитието от 9 октомврий, станало в Марсилия. Той не искаше да види в него само обикновено убийство, а потърси причините и заключи: Александър обяви диктатура в Юголсавия и управляваше страната с насилие. Неговата династия е  в кръв родена и той в кръв потопи поробените народи, които се бореха за своята свобода и самосъхранение. Христос още беше казал: “който нож вади, от нож загива”. И понеже изкараният нож от Александър беше окървавен от главите на собствените му поданици, един от тях го прониза в Марсилия, за да си отдъхне народа от червеното чудовище, което беше най-главният виновник за неговите непоносими страдания. Този “политически генгстер” не можеше да има друг край, писа американския журналист и писател Луис Адамик. В този дух, но не с толкова силни изрази, се изказаха най-големите представители на свободолюбивата човешка мисъл и то в най-културните страни на земното кълбо.

Но звенарите мислеха иначе и направиха срамни падения пред палачите на своя народ. Ние ще изнесем само два случаи на подобно падение, които са абсолютно верни, независимо от всички опровержения на заинтересованите среди:

1) Когато се е установило, че екзекуторът на краля е Вл. Черноземски, тогавашният директор на полицията Владимир Начев е взел досието на Черноземски от Дирекцията и го е занесъл в югославската легация в София, дето е дал лично всички осветления, интересуващи сърбите. Коста Баталов, тогавашен министър на външните работи, е протестирал остро пред Кимон Георгиев за този невиждан скандал, извършен от български чиновник, който е отишъл в чужда легация да прави доклад. Легациите на всяка държава подържат връзки с Министерството на външните работи и всичко, което се търси от тях, ше трябва да става чрез това министерство. В България само се допусна този скандал, без да потънат от срам нейните управници.

2) Кирил Дрангов е бил разпитван често по въпросното убийство от органи на полицията, или лично от началника на военната разузнавателна служба - подполковник Богданов. Господин подполковникът го е разпитвал по СРЪБСКИ въпросници. Явно е, че цялата власт беше се поставила в сръбска услуга и правеше всичко възможно, за да угоди на Белград. Нещастна българска власт, която по един трагизъм заграби управлението с съдействието на българските офицери... Това бе атмосферата, в която се самоуби в Петрич българския майор Илия Тромпев, родом от гр. Прилеп, предсмъртното писмо на когото не дават за прочит на собствената му майка и двамата му братя, които са го търсили на няколко пъти. Нещастен народ, комуто бе съдено да изживее, поради грешките на собствените си синове, една невиждано национално падение...

Ние изнесохме само някои факти, коиот характеризират режима от 19 май от национално гледище. Знаем, че ще се намерят хора в България, които ше ни отговорят, за страшната партизанска язва, съществуваща в страната до извършения преврат и по този начин ще искат да намерят оправдание за него. Този въпрос не ни интересува в случая и ние не правим никаква защита на партизанството. Па и никой не можа да обвини македонските българи в Царството, че те са насърчавали това партизанство. Когато старите предели на страната се разкъсваха от партийни борби, познато е на всички, че Петричкия окръг се радваше на пълна гражданска и обществена солидарност, която покри този окръг с пътища, с училищни сгради, библиотеки и др. културни институти, с водни синдикати и много полезни начинания, които преследваха националното, културно и еконимическо благосъстояние на населението. Бъдещите политици, българското гражданство и българската интелигенция ще преценят, дали лекуването на партизанската болест в България трябваше да стане чрез военен преврат. Но ние сме дълбоко убедени, че и онези, които извършиха преврата, съжаляват най-искрено, че на 19 май сутринта застанаха начело на България звенари, чиято национална сигурност бе под съмнение дълго преди това и които извършиха жестокостите, една част от които изнесохме дотук. Съществуват стотици офицери из Царството, членове на Военния съюз, които отговарят единодушно: “Излъгаха ни. Никой не е подозирал, че звенари ще застанат на чело на управлението. Когато на 19 май прочетохме състава на правителството, на 20 май ние бяхме вече врагове на собственото си дело, от което почнахме да се срамуваме”. И това бе главната причина, за да се провали звенарската власт най-позорно само в няколко месеци. При липса на каквато и да е активна организирана съпротива от българския народ, но при пълния негов бойкот, злополучните водачи на “новата държава” трябваше да си отидат през втората половина на януарий 1935 година. Останаха след тях само купища разрушения, които направи звенарския бес. Остана спомена за националния позор, който се извърши на 19 май 1934 г. Останаха страданията на стотици семейства на македонски българи, които бяха разкарвани по разпити, съдебни процеси и обиски, които бяха подложени на побоища и убийства, на псувни и поругания и чийто деца бяха изложени на гладна смърт и мизерия. Но за нещастие, остана и нещо друго, върху което ще бъдат посветени следващите наши страници. Честта и интересите на българската държава, честта и интересите на македонското освободително движение налагат да се говори с пълна искреност, за да се избегне едно бъдеще, което може да има най-трагични последици за българската нация. Тази искреност ни налага за заявим: македонските българи в Царството се третират още като граждани от трета категория; Петричкият октъг още се управлява като чужда територия, завоювана от българската войска след някаква война с чужда държава; върху македонското освободително движение се извършва същото насилие, което беше осветено на 19 май. И да запитаме: QUO VADIS BULGARIA? Какво вършите господа управници на този храбър и трудолюбие народ, когото водите към духовното му разпокъсване с постоянната сервилност пред Белград и с постоянните беззакония, които стават над ония българи, които мислят и искат да работят за свободата на поробената си татковина? Но, за да не бъдем голословни и по този въпрос, ние ще изнесем някои факти, които подлежат на проверка от всекиго.

Македонската емиграция в България и в този момент е възпрепятствувана да върши своята легална националистична дейност, която е позволена от основния закон и от всички допълнителни закони на Царството. Стигна се до това печално положение, щото македонските българи в Съединениете Американски щати, в Канада, Австралия, в всички Европейски държави и в Турция, да говорят свободно за съществуването на българи в Македония, за жестокостите и насилията, които се вършат над тях, за нуждата от ревизия на договорите за мир, които са несправедливи и които създават условия за нови стълкновения между народите, а в България това не може да се каже. Националният комитет на македонските благотворителни и културно-просветни братства, чийто устави са утвърдени от съответните министрества в Царството, е разтурен. Разтурено е студентското дружество “Вардар”, което обединяваше студентите македонци от софийските университети. Разтуриха се всички младежки организации, заедно с тяхното управително тяло, в които македонските младежи се възпитаваха в дух на родолюбие, труд и просвета. Посегна се и върху руководството на женския съюз, което остана да съществува при известни ограничения. Никаква реч не може да се произнася на панихидите, които братствата устройват в памет на загиналите в революционните борби свои съотечественици. Никакъв конгрес не се допуска на македонски организации, които съществуват напълно на законна почва. Така македонската емиграция, в нейния организационен живот, е поставена вън от законите.

Минава повече от две години, от каkто в затворите на България гният прекрасни български патриоти. С чувстви на срам сме принудени да отбележим, че в настоящия момент в Сърбия и Гърция има еднакво число македонски политически затворници, колкото в българските затвори. Почти всички от тях се предадоха на военната власт след 19 май “под честна офицерска дума”, че нищо няма да има бъде направено. “Туря се точка на миналото - имате гаранции от нас”. Ние оставяме настрана моралния въпрос за честната офицерска дума, защото над 180 души са по затворите, след като някои от тях бяха смазани от бой. Но въпроса за тяхното материално положение и за тяхното освобождение, е въпрос от капитално национално значение. Грамадното болшинство от тях са в крайна мизерия. Семействата им са обречени на формен глад, без да им е помогнала държавата с нещо и без да може македонската емиграция да облекчи тяхната участ. Всяко събиране на помощи за гладуващите семейства на затворниците, особено в Петричкия окръг, се таксува като събиране на средства за ВМРО. Още ли ше продължава това безчовечие към затворените македонски мъченици, които, обичайки Македония, са дали доказателства за преданост към българската кауза поне толкова, колкото са дали най-големите родолюбци в България?
 
[Previous] [Next]

[Back to Quo Vadis.. Page]

This page hosted by Get your own Free Home Page