Вратите на учрежденията са полуотворени за македонските българи, а някъде и почти затворени. Има скандални случаи при назначаване на служби. Въпросът за назначаване на дадено лице на служба е нареден. Лицето има нужния ценз, притежава и необходимата за случая препоръка. И когато се установи при представянето на докуметите, че то е от македонски произход, заявява му се, че “няма ваканция”. Бивши членове на македонскoтo освободително движение скитат гладни и изпокъсани, защото не могат да намерят работа. За тая година не можем да твърдим, но за миналите две знаем положително, че македончета, с редки изключения, не се приемаха в Военното училище.

Йордан Чкатров и Кирил Дрангов, известни с голямата си патриотична дейност, бяха държани близо две години без постановление на съдебните власти, без каквато и да е присъда, в Военните погреби край София в положението на затвoрници. Докарани от Ломското подземие в София, те са били държани 17 дни в затвора на Дирекцията на полицията, додето Министерския съвет е решил да бъдат изпратени в погребите. Един ден при тях се е явил майор Х., първи адютант в Военното комендантство, който им е заявил приблизително следното: “От името на военния министър ви моля да ми дадете устна декларация, че няма да правите никакъв опит за бягство, защото положението на България е много тежко и вашето бягство ще бъде използувано, за да нахлуят сръбски войски”. Двамата са исказали учудване от факта, че им се иска подобна декларация и от положеnието, в което е изпаднала българската държава. Те са изказали и своя протест за тая сервилност към Белград, която унищожава България, както рядко е било в миналото. Не един път самия военеn комендант им казвал: “Държим ви по искането на сърбите. Аз не желая да имам неприятности с вас, но наложенo ми е от правителството да ви пазя и аз съм плъжен да изпpълня заповедта”. На възражението на двамата, че тая заповед е противозаконна, полковник Б. е свивал рамене и замълчал. Затворническите условия за двамата са били подобрени, след като са обявили гладна стачка, която е продължила 7 дни. И в този момент Дрангов и Чкатров, които бяха освободени преди 9 месеци, са под полицейски надзор, разписват се всеки ден в 4 полицейски участъка и не могат да напускат София без разрешение на властта.

Властта прибягва към интернирания на когото и когато пожелае, без да дава каквоато и да е съобщение в вестниците. Ако се интернира някой звенар, някой от уволнените офицери, непременно ще се съобщи в вестниците. Но за македонските общественици, полицията е свободна от всякакви задължения. През режима на Тошев бе интерниран известния македонски обществен инженер Христо Станишев, 73 год. старец, бивш председател на Македонския комитет, бивш председател на Великия Горно-Джумайски събор и пр. Той представил поверително едно изложение до тогавашните министри, в което съобщавал безпорни факти за извършени насилия и убийства от органите на властта. Последната се опитала да узнае кой е събрал и кой е дал тия факти на г. Станишев, за да може тя да се разправи с него. Понеже старецът е отказал да направи това, той е бил държан 9 дни в полицейски затвор, а после интерниран в Габрово. Така бе интерниран в Разград и Никола Коларов, директор на в. “Обзор”, понеже е поместил в вестника статия, която е пледирала да се разрещи въпроса на македонските затворници “по български”. Статията била прегледана и допусната от цензурата, но полицията го интернира. Така е бил разкарван на няколко пъти по скимване на властта и Асен. п.Аврамов от Горна Джумая. Напоследък така бе интерниран и Димитър Цилев, директор на в. “Ла Маседоан” след смъртта на Симеон Евтимов. Случая с неговото интерниране е много позорен. Твърди се, че заповедта за интернирането е била дадена от началника на криминалния одел Манолов, който е замествал тогава директора на полицията, от сръбската легация, където Манолов е бил да представи своите честитки по случай рождения ден на сръбския крал Петър. Изказаното желание от сърбите за интернирането на Цилев било веднага изпълнено и още същата вечер той е бил изпратен по етапен ред в Стара Загора.

Има няколко случая на връщане на българчета, избягали от Югославия в България. Навремето връщането на българчето, което избяга в България и в последствие бе убито от сърбите, направи потресно впечатление сред българското общество. Тогавашния началник на държавната сигурност при Дирекцията на полицията Свет. Митев, бе всеобщо порицан за извършеното престъпление. Днес не е така, защото българските граждани нищо не знаят за тия престъпления. Македонски българи търсят спасение в България, или не искат да служат войници в сръбската армия и бягат нелегално, Сърбите веднага правят постъпки пред българските власти и искат беглеца. И понеже той “не може да докаже, че е политически “престъпник”. предават го обратно на сръбските джелати.

Казахме, че Петричкия окръг е управляван като окупирана територия. След 19 май там бяха изпратени свирепи чиновници, на които бе възложени да се “справят” с македонците. Кметовете по градовете и селата бяха назначени от старите предели на Царството и те възприеха методите на чиновниците от Шумадия, които отиват на служба в Македония под сръбска власт - взимат рушвети, събират по насилствен начин сланина, масло, опитват се местното население да им работи ангария, подиграват се с честта и името на ония корави българи, които живеят по течението на Струма и Места. Доскоро в Св. Врач околийският началник Чакъров публично е заявявал, че е дошел “да пие македонска кръв”. Когато неговото име е било намесено в някакво убийство на един овчар от Св. Врачко, тогава чак централната власт решава да го премести. Всички чиновници в този край са от други места - с изключение на някои комунисти и върнали се емигранти от Сърбия, които са “благонадеждния елемент”. И метачите и стражарите не са местни граждани и селяни. Интелигенцията на Петричко е изключена от всички служби като неблагодеждна за държавата.

В Петричко никой не смее да пее македонски песни - ония чудни български песни от Македония, в които е излята цялата скръб на робската земя и на нейната борба за освобождение. Има маса случаи на глобяване с по 20 лева на лица, които са се осмелили да пеят тези страдалчески песни. За марша на македонските революционери и дума да не става. Можеш да пееше сръбския марш, но не и марша на македонската борба. Всички портрети на Гоце, Даме, Пере, Тодор и на останалите загинали македонски революционери са смъкнати. По гостилниците, читалищата и др. обществени заведения е забранено да се поставят тези портрети.

Учителят Димитър Шишков от с. Копривлен е глобен с 2,000 лв, защото е носил червена и черна лента на палтото си. Никой с нищо не може да символизира траура и борбата на Македония.

Много от дошлите чиновници и някои офицери заявяват на населението, че не е българско. “Вие сте македонци, а не българи”. Чудно съвпадение с теорията на някои комунисти за съшествуването на македонска нация... Да не говорим за съвпадението и с теорията на сръбския географ Цвиич за националния характер на македонските славяни. Легални македонски организации - братства, там не могат да съществуват. Македонският национален комитет е разтурен, но местни братства са позволени в старите предели на Царството. В Петричко, Кюстендилско и Дупнишко властта не допуска съществуването на подобни братства. След 19 май окръга се раздели административно - една част се присъедини към Софийската област, а другата към Пловдивската. Целеше се разпокъсването по политически причини на един край, който има еднакви икономически нужди и от географска гледна точка представлява едно цяло. Това беше противно на интересите на населението и жителите от Неврокопско, Банско и Разложко протестираха, защото административно се отдалечаваха към Пловдив, откъдето, особено зимно време, бяха откъснати. Тошевото правителство пожела да поправи тази неправда и създаде от окръга специална област, с седалище в Горна-Джумая. Правителството на Кьосеиванов, по желание на сърбите, премахна тази област, като се обясни това премахване с “финансови съображение”. Но истината е тая, която ние изнасяме. По случай годишнината от смъртта на Тодор Александров властта разгласи с барабан на населението, че поклонението на гроба на този голям българин от Македония е забранено. На самия ден - 31 август, 8 стражари са били изпратени при гроба, за да не допускат никого там. На случайните минувачи и туристите забранено е било да се отбиват да палят свещи. На този ден забранено е било на една стара селянка да запали кандилото. На същото място, където е гроба на Тодора, се намират и гробовете на четника му Панзо Зафиров, на Симеон Евтимов и Ване Параспуров. На 30 август от София са заминали съпругите на Тодор Александров и Симеон Евтимов, заедно с две сестри на Тодора, за да се поклонят на гробовете. И те не са били допуснати да направят това. След като са ги държали 6 часа в Мелник, върнали са ги в Св. Врач, а от там в София. Паметника на Тодор Александров бе преместен от едноименния площад в Кюстендил по “благоустройствени причини”. На Деня на Македония, след божествената литургия в черквата в Горна-Джумая, голяма група граждани и младежи се отправят към паметника на македонския четник, за да положи венец. Стражарите хващат венеца и го разкъсват. Възмутеното гражданство, неможейки да понесе тази гавра на български стражари към най-невинно проявената почит към паметта на македонските революционери, взимат разкъсаните части от венеца и ги поставят на паметника. За тази им “дързост” са им съставили актове.

Ние знаем, че който от българските граждани причете тия страници, че каже възмутен: “Това са измислици. Подобно светотатство с Македония и с македонското дело в България е невъзможно, защото това е светотатство с стотицие хиляди български покойници, които загинаха за свободата на най-българския кът, който е бил огнището на нашето национално и духовно съществуване. Защо всичко това, ако има нещо вярно в него, не се прави достояние на министрите в София, които сигурно ще вземат нужните мерки, за да се премахне тоя национален български срам?” Читателю, това е само една частица от всички ония позорни факти от същия характер, които могат да се изредат. Най-видните представители на македонската емиграция в България, като проф. Д-р Л. Милетич, председател на българската Академия на науките, бивш ректор на Университета и пр; покойният птоф. Д-р Ив. Георгиев, председател на общобългарсакта организация “Отец Пайсий”, Неврокопският митрополит Борис, инженер Хр. Станишев, Д-р К. Станишев, Михаил Монев, запасните полковници Коста Николов и Ст. Стаматов, Велко Думев, Тодор Паскалев, Д-р Асен Татарчев, Асен Аврамов и пр. и пр. са донасяли всичко това с обширни изложения, правили са лични срещи с министри и др. административни органи, но всичко е останало да си върви така, както си е вървяло по-рано. Много от министрите са представлявали жалка картина с желанието си да прехвърлят отговорността за извършените злодеяния върху своите колеги, или подчинените им органи. Но работите са били оставяни да си вървят така, както са вървяли по-рано. Разбира се, додето чашата на търпението прелее.

Но защо се върши това? Нима българския народ е скъсал в душата си с Македония и на македонските българи в Царството се гледа като на чужденци? - Ние не допускаме това. То е изключено. Защото, от момента, когато свободните българи скъсат с поробените си братя, те сами режат клона, на който стои духовното единство на нацията. Който заплашва македонските българи с съществуваща “македонофобия” в българската държава, той не разбира, че това е всъщност българофобия.

Преди години списанието “Отец Паисий” публикува прекрасната сказка на професора по история Мутафчиев, държана в Софийския военен клуб от името на общобългарската организация “Отец Паисий”. В нея се изнасяха поразителни данни за непрекъснатата асимилация, на която са били изложени българите в продължение на векове. Турци, ромъни, сърби, гърци, са откъсвали части от българската нация и са ги претопявали в своя национален казан. Може ли свободната държава да отблъсква съзнателно от себе си поробените българи, които искат да се борят за запазване на своята национална принадлежност? Само обезумели люде могат да желаят това.

Всяко преследване на емигриралите българи от Македония неминуемо ги отчуждава от държавата. Издига прегради между нея и поробените наши братя. То издига преграда между нея и македонската емиграция в Американските съединени щати, Канада и Австралия, чрез които почти изключително живее българското име в тия страни.

А всеки съзнателен човек има върховния дълг да прави всичко, за да запази духовната общност на нацията, независимо от политическите граници, които ги разделят. Защото това е първото и основно начало за самото съществуване на тая нация. В Германия, Чехия, Полша, Швеция, Норвегия, Ирландия, Италия и пр. има грамадна литература, а в някои страни и специален ден, в който гражданите си спомнят за своите братя пръснати по разни части на света, които говорят техния език и носят частица от общата национална душа. Германия никога не мисли, че 12-те милиона немци в Съединените щати ще се връщат някога в своето отечество. Нито пък има възможност да ги приеме в своята територия поради постоянния прираст на населението и ограничената възможност на германската земя да ги изхрани. Същото е с Италия, Ирландия, Скандинавските страни и пр. Но тия страни правят всичко възможно, за да запазят духовната връзка с отдалечените си братя, които са станали чужди поданици, които даже говорят чужд език, но пак са клончета от техния еднакъв национален организъм. Коя майка би постъпила иначе със своите синове, които са били принудени да заминат в далечни страни, за да търсят своята прехрана?

Но македонците в България се избивали и с това излагали нейното спокойствие и доброто й име пред чуждия свят. - Ние говорихме по въпроса за убийствата. Убийствата най-малко бяха желани от тях. Те бяха толкова македонска трагедия, колкото и общобългарска трагедия. Те бяха желани и подържани от чужди сили, с грамадни средства.

Македонците имали свой марш - “Изгрей зора на свободата”. - Какво престъпно има в това, че те пеят марша на своята борба, чийто автор е покойният зап. полковник Морфов, родом от стара България. Какво противобългарско има в това, че добруджанци пеят “О, Добруджански край!” и с това подчертават вечната си любов към златните полета на равна Добруджа.?

Македонците създадоха държава в държава?
Никога Петричко не е представлявало каквато и да е опасност за българската държава. Хора с абсолютно доказан български патриотизъм; хора с най-добри познания по българските национални въпроси, като бившия генералисимус Ник. Жеков, като бившия министър Ст. Костурков, професорът от българ. държавен университет Г.П. Генов и пр. и пр. изказаха публично своето възхищение от реда, обществената и национална дисциплина, труда и възторга, с които беше се отдало на своята работа населението по Струма и Места в един момент, когато повече от 30 партии шествуваха по територията на нещастното българско царство.* [* Когато трябваше да се посочи на чуждите кореспонденти един окръг - пример на ред и труд, официалната власт го пращаше в Петричко, като влизаше предварителнов контакт с местните мак. легални организации] “Ние не сме присъединили Петричко към старите предели на страната, а то трябва да присъедини нас, като се поучим от него”, каза приблизително бившия ректор на Софийския университет Филов, след една обиколка из Петричкия край. Конгресите на запасните офицери, на запасните подофицери и на много други родолюбиви организации бяха изнесени с най-голям успех, при общото участие на гражданството в този толкова наклеветен и охулен български кът, който не може да забрави Македония, защото е част от нея.** [** От официалните бюлетини на Дирекцията на полицията винаги е ставало ясно, че окръгът в който са се вършили най-малко престъпления в България, е бил Петричкият окръг]

Македонците издигат лозунг за независима Македония и с това манифестират своя сепаратизъм, заявяват някои.

В идеята за независимост македонците не влагат нищо повече от онова, което се влагаше в идеята за автономия през турския режим; в онова, което изразената политическа формула на великия английски държавник Уйлям Гладстон - Македония да принадлежи на македонците - съдържаше. Крайният идеал на македонците не можеше да бъде друг, освен да видят Македония цяла, която да се радва на свое самоуправление. Разбира се, това не изключва борбата за извоюване на минимални национални права, признати с договорите за малцинствата, или в създаването на самоуправление в оная част на Македония, която се намира в Югославянската държава, при евентуално преустройство на федеративни начала на последната. По тоя въпрос е издадена доста обширна литература от македонските организации в миналото, които, и чрез публични събрания, са изяснявали своя политически идеал. Но, понеже още известни среди в България се дразнят от издигането на идеала за самостоятелна Македония, ние сме принудени да кажем няколко думи по него.

Ако Берлинският договор за мир не беше разкъсал Сан-Стефанска България, македонският въпрос нямаше да съществува. Берлинският договор създаде ново положение за Македония, с което трябваше да се справя македонското население и българската държава. Македония заема центъра на Балканския полуостров, където бяха застъпени жизнените интереси на Великите сили. Те не допуснаха нейното присъединение към България, когато руското оръжие звънтеше край Цариград и диктуваше условията за мир. Жизнени национални, политически и економически интереси бяха застъпени в нея и на трите балкански народи - българския, сръбския и гръцкия, всеки един от които по численост беше приблизително еднакъв. Изключено беше да се мисли, че двата от тия народи ще позволят владението на Македония от третия. Македония ставаше ябълка на раздор и вечни борби, успехите от които можеха да бъдат променливи, но никога не и трайни. Затова първоапостолите на македонското освободително движение възприеха една спасителна формула, която можеше да задоволи всички - автономията на Македония. Така тя се запазваше цяла в нейните естествени географски и економически граници. Така тя гарантираше свободното съществуване и развитие на всички свои граждани, без разлика на вяра и национална принадлежност. Така тя осигуряваше напълно интересите на България, Сърбия и Гърция, на които щеше да принадлежи еднакво и да служи като обединяваща връзка за тяхното разбирателство и мирно развитие на Балканския полуостров. И всички ония среди, български и небългарски, които компрометираха тази идея, по един или друг начин, са виновници за днешното нещастие на българския народ и за липсата на спокойствие в юго-източна Европа.

В идеята за самостоятелност на Македония няма нищо сепаристично и противобългарско. Тя бе страстно прегърната и защищавана от големия български поет Пею Яворов, както и от мнозина българи от старите предели на Царството, които грабнаха пушката и отидоха в Македония в помощ на своите поробени братя. Радикалната, земледелската, социалистическата и др. партии в България прегърнаха тази идея, без да ги обвинява някой в сепаратизъм. През 1910 г. министър-председателят на България Ал. Малинов прекъсна преговорите с Сърбия, водени под покровителството на Русия, защото сърбите настояваха за подялбата на Македония. България държеше за нейната цялост и идеята за автономия беше възприемлива за нея. В 1912 г. България сключи военен съюз с Сърбия, и в алинея 2. от тайния договор се казва:

“ Що се касае за територията между Шар планина и Родопите, Архипелага и Охридското езеро (т.е. Македония, б.н.), ако двете страни се убедят, че е невъзможно организирането й в автономна област, с оглед на общите интереси на българския и сръбския народи, или по други вътрешни и външни причини, с нея ще се постъпи както следва:.......”

Българската делегация в Ньой заяви публично пред света, че е готова да отстъпи Петричкия окръг, стига това да направят и останалите две балкански държави с частите от Македония, които се намират в тяхна територия, за да се създаде самостоятелна държава от нея. Българското обществено мнение и обективните люде в чужбина оприличиха България на майката от Соломоновата притча, която е поискала детето да бъде живо, въпреки, че ще се даде на друга. Идеята за самостоятелност на Македония бе реална за канцелариите на всички европейски държави, които сериозно я обсъждаха, а в 1908 г. решиха да я приложат на практика - взетото решение при срещата в Ревал на Руския император Николай 2-ри и Английския крал Едуард 7-ми. Станалата революция в Турция заблуди Европа и осуети нейното приложение. Тя бе възприета в програмата на Работническата партия в Англия, за нея ратуваха международни организации в света, тя бе сериозно разглеждана и в последната конференция за мир, която приключи войната от 1914-1918 година. Тая идея горещо се подържа и в този момент от поробеното население в Македония, от емиграцията в България, Америка, Австралия и в др. страни, където има македонски прокуденици. Тя намира горещи защитници в България и по останалите части на света като единствена формула за разрешението на споровете между балканските държави и за тяхното спокойно развитие в бъдеще. Затуй македонците държат така фанатично за свободна и независима Македония и за самостоятелност на своето освободително движение. И който българин се страхува от тая идея и нарича македонците сепаратисти, той най-малко брани български интереси.

Но на какво се дължи преследването на македонските българи в Царството, на каква се дължи днешното отношение към македонското освободително движение, което в нищо не се е променило от 19 май насам? - Според нас, това се дължи на оная хипноза от идеята за сръбско-българско сближение, която се обладала умовете на много българи, парализирала е тяхната воля и е направила от България сателит на Белград. Епохата на севдалинките, осветена от звенарството при такава кървава тържественост и с толкова голямо национално падение, продължава и в настоящия момент.

Име нещо много подло, много недостойно от национално гледище, да се подава ръка от една част от българския народ и то от свободната му част, на ония, които убиват другата част от същия народ. Ние знаем и услугите, които сръбската държава прави на България и които тя може да си подсигури и по друг път. По тоя въпрос няма да говорим, защото не искаме да издаваме “тайни”, които са известни на сърби, гърци, турци, ромъни и на целия свят. Но никакви услуги, никакви економически облаги не могат да оправдаят жертвуването на народната душа. Тя не може да се продава срещу възнаграждения - големи или малки. Тя е свещена и когато се касае за нейната защита, всеки трябва да даде своите сили, за да я брани.
 
[Previous] [Next]

[Back to Quo Vadis.. Page]

This page hosted by Get your own Free Home Page